Contents / Съдържание
Обаче  не мога.  Откак додох те ме хванаха, като че са че чакали.
Два месеца и два дена само мен са чакали.  Та ме затиснаха с нови
учебници,  дошли  фактури,  работи,  складови  разписки, Ваклинчо
това-онова..  Ти се загуби.  Ний бяхме болни, бяхме  у  болницата
по  едно  време.   На  море нещо си била?  На море бях.  Пет бани
направих, но почерняхме достатъчно за пет бани.  И това е.   Защо
бе, по кое време ходи?  Ами сега се върнах, преди колко, два дена
се върнах.  Ами то беше хубаво времето.  Ами за  малко,  за  осем
дена  имах само отпуска от тази компенсационната.  Компенсацията,
миналогодишната,  та  нея  вземах.    А-а,   от   миналогодишната
компенсация!   А,  иначе  бях по болест.  Укя ти Митю, понеже пък
неговата се свършила, та той реши заедно да отидеме.  Да му  види
света  Фиата,  че  има  фиат.  Та отидохме при брат му, при мойта
сестра..  Ама вий до морето с фиат.  Със фиата до морето.  А това
е.   Първо  до  Наречен,  след  това до Горна Оряховица, до мойта
сестра.  След това на село при брат ми,  след  това  при  неговия
брат  Искаше  да  шашне света със Фиат, обаче кога отиде на село,
неговия брат също Фиат има.  И укя ти Митю  не  можа  да  направи
фурора,който  беше много така..  Мойта Андрианка си била пак тука
и аз пак да не я видя..  Да, да, да.  Тя пак ще си дойде.  Ще  си
дойде,  ама сега къде е?  Сега е за повече време.  Ами при децата
е отишла сигурно.  Тя на село си отишла при майка си, нали?   Дай
една  чашка!  Е-е, като дойде сега след това покажете ми я в края
на крайщата.  Ние със Андрианка се любехме по едно време.  Защото
в  края  на  крайщата това детенце е..  Винаги е питала за тебе и
пак пита.  Винаги, и пак попита за тебе.  Сигурно, сигурно.  И на
всичкото   отгоре   Андрианчето,  значи,  със  това  детенце,  то
полвината е мое.  Защото аз я накарах да си го роди.   Питайте  я
да   ви  каже  не  е  ли  вярно.   Какво  накрая?   Това детенце,
Светлинчето, полвината е мое.  Другата половина е моя, трябва  да
ти кажа, и нищо не остава за подполковника.  Питай тя да ти каже.
Да.  Подполковника какво е правил вече не знам.  Обаче  ний  със,
аз специално, нека ти каже.  Веднъж вика:  "Това дете полвината е
твое, сега вземи си го гледай тука." И ми го друсна един ден,  не
знам  къде  ходи  какво  по  работа.  То ' се си стоя през цялото
време при мене.  То ' се се хили, то весело дете беше.  Сега вече
голямо  станало,  аз  не съм го виждала много време.  То кой знай
какво..  Две години и половина гони…  О-хо!  То  вече..   Си  е
човек.  Да.  Човеченце.  Цеце, недей да ми правиш кафе, бе, мила.
Ти сега кат' ти казах..  Що бе?!  Недей бе, няма смисъл..  Аз съм
едно  животно  което..   Стига  да  ти  се  пие.   Колко му е бе!
Сутринта пих едно мила.  Добре де, колко му  е.   Мила,  сутринта
пих  едно  кафе.  Ами мъничко ще ти направя.  Може тогаз с полвин
лъжичка.  Със захар.  Значи тогава, полвин лъжичка, направи  като
шербет..  Не много сладко, ами така, редко, разбираш ли.  Щот ний
сме въз треперещи.  Стига бе!  Разбирам.  И  сме  си  вземали  от
Наречен..   Специално  във  Наречен  отидохме  Ваклинчо първо да,
първата  разходка  на  Фиата  беше  до  Наречен  да  вземем  едно
лекарство.   Там  има  един,  патент  лекарство  на Наречен, един
сироп, Краснушкин се казва.  Как?  Краснушкин.  По името на някой
си  доктор Краснушкин, сигурно руснак, по всяка вероятност.  Аха.
Краснушкин.  Та това е патента И всички нервноболни  във  Наречен
тоз  сироп  им  го  дават.   И когато аз бях преди две години там
почувствах така едно леко облекчение.  Може би самата  атмосфера.
От същото това?  Да.  Това лекарство, сега което го пиех не спях.
Аз въобще не мигвах.  Ъ-хъ.  Но и пак не спях, защото там  пък  е
високо  и  аз  понеже съм с ниско кръвно, пак нещо така се получи
една инфекция.  Но със това горе долу така, малко  от  малко,  се
поуспокоих.   Разходки  правех,  гимнастики,   работи и общото ми
състояние се подобри.  Някак си  нервите  ми  се  успокоиха.И  аз
реших,  че в края на краищата ще се очовеча.  И сега викам на укя
ти Митю веднага:  "Хайде пак до Наречен  да  отиваме."  За  пусто
лекарство,  защото  те  го  правят  в аптеката, готово го има Без
рецепта го дават, разбираш ли?  Аха.  Та първо там  отидохме.   И
кога  стигнахме  до  Асеновград,какво  мислиш,  новия  Фиат  като
настъпи некакво железо, че като се проби гумата.  И като  затътра
едната  гума  задната, рекох:  "Свършихме работата." Много зле ни
потръгна.  Айде гумата, нали  имаше  резервна  нова  съвсем.   За
петнайсе  минути  сменихме  я,  извадихме, заболтихме пак, добре,
потръгнахме.  Той вика:  "Внимавай!" Викам:   "Аз  ли  трябва  да
внимавам?   Ти  внимавай  къде  караш.   По  някой  пирон  пак ще
настъпиш." И това, подарък  от  Андреанчето?   Да.   Познава  се.
Присъствието  на  Андреанчето.   Да.   И хайде, нормална история.
След това веднага от Наречен до Горна Оряховица при  мойта  родна
сестра  Йорданка.   Там племенника ми има Тип-топ такива лепенки.
Той непрекъснато пътува по чужбина.  Те си имат  "Ауди"  и  си  я
поддържа,  както  и  да  е.  Аха.  Залепихме гумата, напрайхме я.
След това вече потеглихме за Варната.  Една приятелка имам.   Във
Наречен  също  с  нея се запознахме, ние с нея и с мъжа й.  И две
години ме канят.  Викам:  "Добре бе, ще дода  бе,  ще  дода.   Ще
довлека,  и  викам  освен  мене,  ще  ви  довлека, един укя ще ви
довлека." Укя ли?  Тя вика:  "Довлечи го, айде  и  него  довлечи,
ама само ела в края на крайщата.  Две години те каня, пък срамота
е вика.  Динко, мъжа ми непрекъснато казва:  "Пък таз Милка що не
дойде."  Една  цигарка?   Не.   Това  не  можахме да научим, нали
знаеш.  И в края на крайщата ние го заведохме укя ви.  Това  едно
много  фино  семейство,  много хубави хора.  Във центъра на Варна
живеят.  Четиристаен апартамент.  Вътре котленски килим, всичката
обстановка  мамата си джаса.  Мури от мури, кажи го ..  Ламперия.
Лампериите, да.  Въобще..  Какво е  това мури?  Мури, това е едно
дърво.   А,  дърво!   Много хубаво,бяло такова.  И понеже мъжа, й
пътувал по корабите, мож' да си представиш още какво е вътре.   И
така  нататъка..   И казват, че това било наполовина.  Че тепърва
още неща, разни секции..  Понеже той пък някакъв началник  е  във
момента.   Началник  на  някакъв  мебелен  завод.  И най-хубавото
нали, което може да се направи..  Имат много хубава мебел, трябва
да  ти  кажа, във Варна се произвежда.  Да, да.  Чудна мебел!  Не
знам, забравих как  се  казва  точно  завода  му.   Но  много  ми
харесаха."  И  сега, казва, като дойдеш втори път, ще видиш.  Пак
заповядай през август, казва, като си вземеш другата отпуска, пак
заповядай."  Ама  ние,  горката смеем ли пак да отидем със укя ви
пак.  На пансион там така не върви.  Те не дават  нито  да  купиш
нещо, нито да донесеш нещо.  Зорлем го накарах два пъти до пазара
отиде, та донесе зеленчуци.  Там череши, работи.   Това  не  може
бе,  то  е  неудобно.   Седем  дена стояхме.  Те ни подеха дет се
казва кат' на пансион.  На село ни влачиха, на кисело  мляко,  на
не  знам  какво.   И аз ги заведох на едно село.  Защото пък имам
една позната пък в едно село Каринтажий там.   Едни  селяни.   Те
пък  идваха тука в София на клетва.  Аз ги приютих на гара Искър.
И те от благодарност вече не знамят ни къде да ме денат, ни  кво.
Кокошки, като отидох там, да се колят и петли, баници правят .  И
в пещ, селска пещ на двора такова, пекат  баниците.   Мож  да  си
представиш  какво  е  посрещане,  какво е чудо.  А, такова, зайци
заклаха, задушиха ги.  И аз  заведох  мойта  приятелка  там,  туй
семейство.    Та   изкарахме   много   хубаво   на  Варна.   Едно
екскурзионно такова пътуване.  След това на  връщане  през  мойто
село брат ми да видим един ден.  След това неговия брат един ден.
Пак Горна Оряховица и така.  Но кат' се  връщахме  от  Варна,  да
видиш  какви  истории,  значи.   Истории,  и  то  все на нас.  На
четирис две години съм женище катастрофа никога не  съм  виждала,
пред очите ми специално.  И като  тръгнахме, приятелката ми вече,
тя се разстрои така.  Вика:  "Моля ти се,пак да  дойдеш.   Значи,
ако  не  се  обадиш,  няма,  не,  няма  да  се преживее.  "Викам:
"Добре, де." И кат' наземала една чанта.  Вика:  "За войника  ти.
Искам  за  Краси  да  му  занесеш буркани." Осем ли десет буркана
наслага.  Ама разни сиропи,  разни  от  афъзки,  не  знам  какво,
сладка  правила.   Викам:   "Може  ли такова нещо?" Както и да е.
Вика, абе, всичко хубаво, вече разделяме се и тя на прозореца  ми
казва:   "Абе,  казва, извинявай, казва, да сънуваш извадени, два
зъба, казва, си извадих тука, отстрани, казва.  Хубав сън  ли  е?
Казвам:  "Марио, много ти е лош съня, казвам.  Какво, заболяха ли
те зъбите кат' ги извади?  "Казва не." "Е, викам, хайде,слава  на
господа  богу,  дано нищо да не ни се случи." Аз веднага..  Нали,
не съм суеверна, но три пъти в живота си съм сънувала, че си вадя
зъби.   Чичо  ми, вуйна ми, леля ми.  Най-близки хора.  Последния
път майка ми, пардон.  А така.  Да.   И  аз  едно  предупреждение
просто.   Да  ти  кажа  направо:   не съм суеверна, не страдам от
скрупули, но въпреки всичко, след като три  пъти  ми  се  случило
викам:   "Брей!   Айде, айде, викам.  Това сънувала, не съм го аз
сънувала, Мария го сънувала.   И,  казвам,  ще  ми  се  размине."
Тръгнахме ние кротко по пътя, по автобана за София.  И някъде към
педесе километра от Варна, точно на разклона за Нови  пазар  дето
е,  гледам  един  грамаден  камион  със  ремарке  отзад.  Кара си
момчето съвсем спокойно.   А  някаква  кола  зад  него  с  такава
скорост  бясна  гони.   Обаче  идва завой.  Ионя като виде, че не
мож' да го мине  на  завоя,  изведнъж  удари  спирачките.   Обаче
замина   камиона.   Спирачките,  спирачките,  ама  те  спирачките
ж-ъ-ът, трийсе метра и колата кат' се изправи на задните колелета
прас!   в  едно  странично дърво.  На шосето така, встрани.  След
това казва така, веднъж, още веднъж и със  шасито  нагоре,  и  те
останаха  отдолу.   А  укя  ви  Митю,  предвидливия, представи си
каква, какъв рефлекс и каква здрава  опазена нервна система, спря
на  педест  метра  от  катастрофата  и, спря и гледа.  А момчето,
което беше в камиона се изплашило, то  слезнало  веднага  долу  и
прави  така,  идвайте!   "Бе,  казвам,  какво  спря като пукалник
такъв, казвам, бе ?  Там, викам, човешки живот, казвам, се  касае
да  се…  Хора загиват.  Бе, карай бързо бе, викам, бързо!" Хеле
запали той, тръгнахме, докато откопчея аз коланите.  Пък ний  сме
се,  нали задължително колани.  Фиатите с колани.  Викам:  "Да ти
опустеят коланите, колата къде  ги  тез  колани  намери."  Викам:
"Бързо!"  Спря  той  наблизо  така  може  би от тук до ей там, до
коридора вече.  Ъхъ.  Бягам аз през шосето, хората просто отдолу,
отдолу  затиснати.   А  пък  купето  на  сол,  ей  така нагънато,
най-различна форма.  И целия им багаж на десет метра  в  диаметър
всичко  пропиляно.  Викам:  "Бързо издърпвайте ги!" А те не могат
да си откопчеят пък те коланите.  Смачкани.  Господи!  Единия  го
издърпахме, дърпах аз единия, почнах другия.  Единия германец, те
изглежда, че бяха баща и син.  Ама чужденци?  Чужденци,  да.   От
Дедере.   Изглежда, че бяха баща и син.  Младия само носа му така
леко просто съвсем едва отъркан носа му.  Сега мож' да е  ударен,
натъртен,  но  никакви  друуги  контузии нямаше.  Той се измъкна,
някак по-леко се измъкна.  Тоя, по-стария, докато  го  измъкнем..
Измъкнахме го, той охка и реве.  "Уа-оу", вика.  Кога

Нещо  да ти направи впечатление в тази заповед, поне като я четеш
цялата?  Не.  Какво да ми направи.  Това е първото  грозде  което
ям  тая  година.  И аз.  Свесно иска да каже.  Ъхъ.  А хубаво да!
Ама не, две гроздчета изядох.  Не става  въпрос  свесно  или  не,
изобщо  за  първи път ям.  Това от бялото нали, купуваме.  Бялото
да, ама…  изобщо не го хапваме.  'Ма то,  то  кисело,  то  няма
вкус.   Аз  памида най-го обичам.  Той Ицо разбра ли, че ще му се
унищожи паничката?  Той каза, че той не  иска  да  яде.   Той  го
донесъл за нас да ни почерпи.  Ами това от