СПЕЦИАЛИЗИРАН НАУЧЕН СЪВЕТ ПО ЕЗИКОЗНАНИЕ

ПРИ ВАК

ИНСТИТУТ ЗА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ПРИ БАН

СЕКЦИЯ ЗА СЪВРЕМЕНЕН БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

ПЕТЯ НАЧЕВА ОСЕНОВА

СЕМАНТИКА И ФУНКЦИОНИРАНЕ НА НЕОПРЕДЕЛИТЕЛНИТЕ МЕСТОИМЕНИЯ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

АВТОРЕФЕРАТ

на

дисертация

за получаване на научната и образователна степен "доктор"

Научен ръководител: чл.-кор. Валентин Станков

Рецензенти: проф. д.ф.н. Руселина Ницолова

ст.н.с. д-р Петя Костадинова

София, 1999 г.

Дисертацията е обсъдена и предложена за защита на разширено заседание на Секцията за съвременен български език при Института за български език, БАН.

Семантика и употреба на неопределителните местоимения в българския език

Защитата на дисертацията ще се състои на .1999 г. от часа в зала 102, бл.17 на БАН, бул."Шипченски проход"52 на заседание на Специализирания научен съвет по езикознание при ВАК.

Материалите по защитата са на разположение в стая 718, бл. 17 на БАН.

Обект на изследване в дисертацията са традиционно включваните в термина местоимения неопределителни думи, а именно - субстантивните от реда кой(що)- (някой, нещо, кой да е, който и да е, еди-кой си) и адективните от редовете кой и какъв (някой х, някакъв, кой да е х, който и да е х, какъв да е, какъвто и да е, еди-кой си х, еди-какъв си).

Основна цел в изследването са семантиката и функционирането на неопределителните метоимения, отнасящи се към категоремите лице, нелице и признак.

За постигане на така формулираната цел е необходимо да бъдат решени следните конкретни задачи:

1. Изработване на логико-семантичен инвариантен модел на неопределителните местоимения (по-нататък НМ) на базата на адекватен набор от диференциални признаци.

2. Посочване на когнитивните и прагматичните аспекти в семантиката на НМ.

3. Отделяне и анализ на функциите на НМ в номиналната фраза в рамките на изречението (с привличане на допълнителен контекст, където анализът налага тази стъпка).

4. Изследване на условията за взаимозаменяемост между отделните НМ (както в рамките на един и същи ред, така и между отделните редове).

5. Ситуиране на българските НМ в контекста на славянските НМ (с ориентация предимно към руските и чешките НМ).

Поради спецификата на местоименията като клас думи, в различните аспекти на анализа се налага използването на различни подходи и теории. Подобна "мозаечност" обаче е напълно мотивирана от функционална гледна точка.

За основен в настоящата дисертация е възприет дистрибутивно-синтактичният подход, тъй като той позволява да бъде направено разграничение между про-съществително и про-номинална фраза например. Допълваща роля има концепцията на Пенчев (1993:38), според който някой N е с поведение, различно от поведението на обикновените прилагателни имена.

В дисертацията се поддържа идеята, че адективно употребените НМ са не само про-прилагателни, но и пре-номинали, т.е. рамкиращи елементи с най-лява позиция в NP. Предложен е терминът индетерминатив (свързан с категорията детерминация/индетерминация), който обединява двете горепосочени функции на местоименното прилагателно.

Основополагащ при обособяването на местоименията като клас думи е семантичният признак. В този смисъл за изходна в работата е възприета концепцията на Ницолова (1991:46-47), според която значението на местоименията се състои от съвкупността на два вида признаци - категориални и релационни.

По отношение на първия тип признаци тематичната класификация на НМ в дисертацията е редуцирана до следния вид: лице, нелице и качествен признак.

По отношение на втория тип признаци разработката се опира на формалния анализ (теория на множествата и теория на опозицията). Подобен подход, макар и оспорван, но и доста често прилаган от лингвистите, ни се струва неизбежен и адекватен поради по-особения характер на местоименията. Тук е мястото да припомним, че чрез този вид анализ е проучено и описано поведението на руските и чешките НМ. Отдавна е назряла необходимостта подобно изследване да бъде направено и за българските НМ. Дисертационният труд е опит да се запълни именно тази празнина.

Предимство е, че формалният анализ се прилага в съчетание с дистрибутивно-синтактичния подход. Семантичните характеристики и функционирането на НМ се оказват тясно свързани със синтактичното им поведение. Най-ярко спецификата на НМ про-съществителни, про-номинали, про-прилагателни и пре-номинали се експлицира в реда ня-/не- (напр. някой vs нещо vs някакъв х vs някой х), а най-слабо - в реда еди- поради наличието на допълнителен диференциращ признак.

Дисертацията се състои от Увод, Глава I. Интерпретация на неопределителните местоимения в българската лингвистична литература, Глава II. Семантика на неопределителните местоимения, Глава III. Функциониране на неопределителните местоимения в българския език, Заключение, Библиография, Ексцерпирани източници с общ обем 205 страници.

В увода (стр. 5-13) са посочени обектът и основната цел на дисертационния труд, както и поставените за изследване конкретни задачи. Мотивирани са: изборът на темата, основните научни подходи и концепции. Диференцирани са трите основни функции на НМ, които са предмет на анализ по-нататък в работата. Уговорени са автентичността и съвременният характер на основния корпус от езикови примери, илюстриращи идеите на авторката (над 4 500 синтактични единици). Посочена е синхронната насоченост на дисертацията.

Първа глава "Интерпретация на неопределителните местоимения в българската лингвистична литература" (стр. 14-41) се състои от три части, целящи да обхванат различните аспекти в представянето на НМ - речников, традиционно граматичен и научноизследователски. Направен е опит да се систематизират проблемите, свързани със семантиката и функционирането на НМ, както и да се откроят новите насоки по отношение на тяхното съвременно тълкуване.

Първа част на първа глава "Неопределителните местоимения в съвременните български речници с тълковен характер" (стр. 15-24) представлява първият обстоен обзор на интерпретациите, които получават НМ в лексикографската литература. Обобщението се основава на следните български речници с тълковен характер: Български тълковен речник, ред. Асен Т. Ботев, С., 1993; Български тълковен речник, ред. Д. Попов, С., 1994; Български тълковен речник с оглед на народните говори, Ст. Младенов, С., 1951; Речник на българския език, БАН, С., 1993; Речник на съвременния български книжовен език, ред Ст. Романски, С., 1954-57; Съвременен тълковен речник на българския език, ред. Ст. Буров, Елпис, 1995.

Оказва се, че проблемите при речниковото представяне на НМ са три вида:

1. лексикални - отнасящи се до многозначността и омонимията на НМ като лексеми, както и до особеностите на тяхното словообразуване;

2. интерпретационни - отнасящи се до подходите при тълкуването на значението на НМ;

3. лексикографски - отнасящи се до отделните концепции при представянето на НМ като речникови единици.

Прегледът показва, че в българските тълковни речници системно липсва разграничаване между НМ-съществителни и НМ-прилагателни. Освен това няма последователно указване на прагматичния компонент в семантиката на НМ (аглутинативните съчетания НМ + си; НМ в предикативна употреба или подходящ контекст). Установява се предпочитание към натоварване на НМ като лексикална единица с множество значения вместо представянето й чрез омонимен ред (напр. при формите нещо и един). Непълноценно от семантична гледна точка са описани НМ от реда еди- (с изключение на Попов) и реда -да е, в който не се прави разграничение между -да е и -то и да е НМ.

В дисертацията са предложени нови речникови модели на НМ нещо и НМ от реда -да е, съобразени с езиковедските изследвания.

Заключава се, че противоречивото представяне на НМ в българските тълковни речници е неоспоримо доказателство за комплицираната им семантика.

Във втора част на първа глава "Неопределителните местоимения в българските граматики" (стр. 24-32) е направен общ преглед на по-основните граматики от XIX и XX век с оглед на развоя в интерпретирането на НМ. Обзорът показва, че от възрожденските граматики насам местоименията (и в частност НМ) се дефинират предимно като субститути в парадигматичен план, като не се визира спецификата в значението на отделните редове НМ. Изключение от стандартния модел са граматиките на Костов (1939), Андрейчин (1944) и от по-съвременните - на Маслов (1982) и Ро Хауге (1999). В първите три граматики НМ се интерпретират от гледна точка на говорещия, като Маслов въвежда в комуникативната рамка и слушателя. Прокарва се идеята за различните видове неопределеност в системата на НМ. В граматиката на Ро Хауге (за разлика от повечето автори на български граматики) е дадена както граматична, така и семантична характеристика на редовете ня-/не-, -да е и еди-. Установява се, че от възрожденските граматики към съвременната граматична литература се обособяват две развойни линии при таксономичната интерпретация на НМ:

1. универсална, според която в групата на НМ се включват отрицателните и обобщителните местоимения;

2. рестриктивна, според която неопределителните, отрицателните и обобщителните местоимения се отделят като самостоятелни групи в рамките на местоименния клас.

Нестабилността, с която се характеризира групата на НМ още през Възраждането, продължава да съществува и в съвременните граматики. Така например някои автори включват в групата на НМ формата един (Костов (1939:104); Андрейчин (1944:299); Маслов (1982:313); Академична граматика (1983:204); Бояджиев и др. (1998:340)) и показателните местоимения от реда този-онзи (Костов (1939:104); Маслов (1982:313)), а други включват в нея само формата един и реда ня-/не- (Ро Хауге (1999)).

Семантиката на НМ, която по понятни причини не присъства пълноценно във възрожденските граматики, е представена едностранчиво и в граматиките от XX век. Авторите концентрират вниманието си върху състава на групата на НМ, както и върху категоризиращия тип признаци. Това налага, от една страна, необходимостта от изследване на втория тип признаци (релационните) и, от друга страна, намиране на адекватно решение по отношение на спорния въпрос за състава на НМ.

Третата част на първа глава "Неопределителните местоимения в българската и българистичната литература" (стр. 32-41) обобщава резултатите от съвременните проучвания върху българските НМ. Подчертава се наличието на необходимата теоретична основа за по-нататъшни изследвания в тази област, като се набелязват дискусионните и нерешените до момента проблеми.

В глобален аспект приносни са разработките на Р. Ницолова, които имат семантико-прагматична насоченост и интерпретират групата на НМ в цялост.

Част от авторите концентрират вниманието си върху определен вид НМ. Например Ро Хауге разглежда семантиката и употребата на формите някой и някой х, някакъв, на -да е НМ, еди- НМ и един; Пенчев и Пашов - на НМ нещо.

У други лингвисти интерпретацията на НМ е свързана с интерпретацията на формата един (Станков (1995), Стаменов (1985), Грозева (1979)). НМ като квантори в рамките на категорията определеност/неопределеност са разгледани от Косеска-Тошева (1990) и Лакова (1987).

От семантична гледна точка неизследвани остават условията за взаимозамяна между отделните НМ. Всъщност, за да се направи адекватно проучване на взаимозаменяемостта между НМ и средствата за морфологична неопределеност, е необходимо на първо място да се осветлят отношенията между самите НМ като лексикални маркери на неопределеността. В този смисъл дисертацията представлява основа за едно бъдещо междуаспектно изследване.

До този момент в българската научна литература обект на внимание е била основно субституционната функция на НМ в парадигматичен план. Ето защо тяхната субституционна функция в синтагматичен план (т.е. текстообразуващата им роля) се нуждае на свой ред от задълбочено проучване.

Никъде експлицитно в лингвистичните изследвания не е посочвана когнитивната рамка и когнитивно-прагматичните отношения, в границите на които функционират НМ.

Всички гореизложени проблеми са обект на анализ в настоящата дисертация, като съответно предопределят приносния й характер.

Глава втора "Семантика на неопределителните местоимения" (стр. 42-70) се състои от две части.

В първа част "Теоретични постановки" (стр. 42-61) са уговорени теоретичната база на изследването и основният терминологичен апарат.

Изхожда се от следните теоретични постановки:

1. За значение на НМ приемаме съвкупността от тематични (категориални) и логически (релационни) признаци.

2. Предполага се наличие на а) т. нар. обединяващо значение, валидно за всички възможни контексти и б) семантична вариация, т.е. контекстуални стойности на едно и също езиково значение.

3. Езиковите единици са зависими от контекста. Те се появяват в специално обкръжение, от което извличат най-важните си характеристики и се разпознават от говорещите като отделни същини чрез процес на абстракция.

На базата на концептуалното противопоставяне на лингвистите относно тълкуването на категорията неопределеност (и в частност НМ като нейни експоненти) е мотивиран изборът на компонентния анализ и подхода от гледна точка на говорещия за целите на работата, които се подчиняват на следното: представяне на адекватен концепт на НМ, обясняващ нередундантността и спецификата в употребата на отделните НМ. Дефинирани са понятията компонентен анализ, семантичен признак, семантична опозиция, семантична неутрализация, множество. Изборът на семантични признаци, конституиращи семантичния инвариант на НМ, е обусловен от два основни фактора:

1. резултатите от досегашните лингвистични изследвания, опиращи се по един или друг начин на компонентния анализ.

2. ексцерпирания езиков материал.

Концепцията, която е застъпена в дисертацията, представлява ревизиран вариант на идеята на Левин (1973). В съгласие с неговата разработка приемаме, че НМ служат за отделяне на елемент или подмножество х от някакво множество обекти М и че М участва в съобщение от говорещия към слушателя. По отношение на тематичната класификация, която предлага Левин, ограничаваме изследването си до обекти, хора и качества, т.е. до семите [лице], [нелице] и [признак]. Във формален смисъл изхождаме от положението, че всяко местоимение отделя от дадено множество М елемент или подмножество х, притежаващ(о) свойство Р.

Множеството на всички елементи от М, имащи свойство Р, се обозначават с N. Броят на елементите на М се обозначават с m. Броят на елементите на N - с n. Броят на елементите на х - с к.

Левин въвежда следните семантични признаци, които тук представяме с оглед на НМ:

В: Има ли в местоимението информация за величината n и каква е тя?

Няма. Следователно стойността на признака е отрицателна (В-).

С: Това е величината к, т.е. обемът на отделимото множество х. Възможни значения - от 0 до m.

За НМ стойностите са: х>0 и x<m.

F: Фиксирано ли е подмножеството х в М, т.е. указва ли местоимението на някои определени елементи от М или ги оставя неопределени?

При НМ признакът може да приема и двете стойности според вида на НМ и контекста (F+) и (F-).

S: Известен ли е на Г съставът х (т.е. какви именно елементи от М влизат в него)?

При НМ признакът може да приема и двете стойности според вида на НМ и контекста (S+) и (S-).

H: Става ли съставът х известен на С в резултат на съобщението?

При НМ по принцип съставът х не става известен на С, следователно признакът получава отрицателна стойност (Н-).

Според Левин отрицателната стойност на този признак оправдава и названието НМ, т.е. неопределени за С.

Поддържа се идеята, че за идентификация на местоименията е достатъчно да се зададе значението на признаците (B), (F) и (S). Но тъй като признакът (B-) е по същество инструкция за разграничаване на НМ от останалите видове местоимения, за вътрешна диференциация остават релевантни признаците (F) и (S).

По наше мнение, в така очертаната теоретична схема търпят корекция следните постановки:

1) Проблемът с признака (Н) е доста по-сложен от начина, по който е представен. Не е точно да се каже, че съставът х не става известен на С в резултат на съобщението. По-коректна е следната формулировка: Г представя състава х (действително или формално) като неизвестен за С пред С. Посоченото определение притежава предимството, че не изключва възможността в определена ситуация съставът х да стане известен на С или дори да му е бил известен от периода на досъобщението. Тук например се включват случаите на косвена референция, т.е. случаите, в които Г прибягва до намеци и уловки. Срв. следните примери:

[...] так что кое-кто из нас здесь лишний в квартире.[И мне кажется, что этот лишний - именно вы] (М. Булгаков, цит. по Кузмина);

Аналогично на български:

[...] така, че някой от нас е излишен в жилището. [И ми се струва,че излишният - това сте именно вие];

Някой/Някои май ще яде/ядат бой днес (вм. ти);

Поради зависимостта си от прагматични фактори, подобен вид примери са тълкувани и от гледище на принципа на учтивостта. Срв. примера на Мей (1993:69):

Parent: Someone's eaten the icing off the cake.(вм. ти)

[Child: It wasn't me.]

Или друг често срещан пример в ежедневната реч:

Вчера нали си говорехме нещо, не се прави на разсеян.

На този вид употреби на НМ е обърнато специално внимание в трета глава на дисертацията.

2) С оглед на спецификата на НМ смятаме, че горепосочените два признака (F) и (S) са необходимо, но не достатъчно условие за адекватно представяне на семантичната им структура. По наше мнение е уместно да се въведе още един признак от гледище на Г, а именно [+/-едностранна идентифицираност] или в съкратен вид (I1). Термина заемаме от Станков (1995), като в съдържанието му влагаме смисъл, подчинен на поставените в работата цели. По принцип двустранната идентифицираност е характерна за определените дескрипции. Срв.: Адресантът може да употреби определителен член в именната група, ако е сигурен, че адресатът - директен или индиректен - може да идентифицира обекта на изказването.

При едностранната идентифицираност С не получава инструкция за идентификация на обекта от страна на Г. Но подобна идентификация не е изключено да се осъществи при специални условия в рамките например на косвената референция.

Въвеждането на признака (I1) спомага за две неща:

- за прецизиране на семантичното поведение на НМ;

- за снемане на "неизвестността" от признака [+/-известност].

Падучева (1985:211) разглежда неидентифицираността като един от видовете неизвестност. Според нашето разбиране неидентифицираността импликативно предполага неизвестност. Ето защо по-близо до нашата идея стои следната интерпретация на Станков, Иванова (1989:19) за разликата между [+/-идентифицираност] и [+/- познатост]:

Когато говорещият употреби именна синтагма с един, той винаги изказва референта като идентифициран от него, независимо че може в момента да го въвежда в речта. Следователно търпи корекция твърдението, че в изречения като:"Вчера ти купи един роман. От кой автор е?" предметът е неидентифициран от адресанта. Между непознат и неидентифициран има разлика. В случая обектът може да не е познат на говорещия, но той го изказва като идентифициран (говорещият е присъствал на покупката).

Възприемайки горецитираното наблюдение за отправна идея, ние влагаме в значението на признаците (I1), (S) и (F) следното съдържание:

I1: Под [+/-едностранна идентифицираност] ще разбираме информацията, която Г получава за обекта зрително, слухово, сетивно, вербално или, казано накратко, перцептивно. Посоченият признак визира когнитивен процес от незнание към знание. Доказателство за този извод дава и разликата между типично перцептивните глаголи виждам, чувам, усещам и глаголите слушам, гледам, пипам. Първите се характеризират с признака [+възприемам], който определено липсва при вторите.

S: Под [+/-известност] разбираме усвоеното от Г знание за даден обект. Това предполага предварителната идентификация на обекта от Г. Следователно обектът е вече концепт в менталните структури на Г, който, в стремежа си да активира полученото знание, може да се сблъска с пречки от субективен характер. Типични форми на неизвестността са например забравянето, невъзможността за спомняне, неразпознаването.

Оттук може да се заключи следното: обектът може да бъде идентифициран от Г и непознат за него (I1+, S-), но не е възможна обратната комбинация - обектът да е известен на Г, без по някакъв начин да е идентифициран от него (*I1-, S+).

Оформят се следните импликации:

 

(S+)>(I1+)

(I1+)>(S+/-)

Направената смислова диференциация между признаците (S) и (I) дава възможност и за изработване на когнитивно-прагматичен модел на употребата на НМ, непредлаган до този момент в българската лингвистична литература.

F: Под [+/-фиксираност] разбираме променливи величини, които могат да бъдат свързани, т.е. да се отнасят към конкретен, единичен референт (F+) или несвързани, т.е. визиращи възможност за избор на елемент от множество (F-).

Оформят се следните импликации:

(F-)>(S-)>(I1-)

(S+)>(F+)>(I1+)

Освен горепосочените основни семантични признаци, се налага да бъдат въведени допълнителни дистинктивни признаци, свързани с особеностите на редовете -да е и еди-.

При -да е НМ става въпрос за въведените и мотивирани от Ницолова (1978:440) прагматични признаци [+частична произволност на избора] и [+абсолютна произволност на избора]. Първият признак характеризира -да е НМ, а вторият - -то и да е НМ.

За еди- НМ според нас е уместно да се въведе допълнителният признак [+недиректна референция], който да обозначава, че това НМ не препраща директно към денотат, а към друг езиков номинатор, който, от своя страна, препраща към денотат.

При интерпретация на руските и чешките НМ лингвистите представят отделните словообразувателни частици като носители на дадена съвкупност от семантични признаци и оттам - на даден вид неопределеност (специфична, неспецифична, нереферентна).

При българските НМ подобен подход не може да се приложи последователно, защото:

- местоименното прилагателно някой1 и конвертираното от него местоимение-съществително някой2 са носители на семантични признаци с различни стойности;

- -да е и -то и да е НМ се различават по стойностите на прагматичните си признаци.

Следователно смислови несходства съществуват и в рамките на един и същи ред (тук, разбира се, изключваме еди-НМ).

Сложността при описване на семантиката на славянските НМ, и в частност на българските НМ, се дължи на тяхната типологическа разнородност. Ето защо като основен конститутивен критерий се налага градуалността, йерархическият признак. Богатството от форми за всеки отделен категориален ред се съпътства от степени на общия признак [неопределителност]. В противен случай НМ биха били редундантни в системата на езика.

За да се предложи адекватен логико-семантичен модел на НМ, предварително се дефинират понятията [специфична неопределеност], [неспецифична неопределеност] и [нерефернтна неопределеност].

Под специфична неопределеност разбираме положение, при което реферираният обект е един, фиксиран и точно определен в реалния свят.

Под неспецифична неопределеност разбираме положение, при което реферираният обект не е фиксиран в реалния свят, т.е. различен за всяка отделна ситуация или още неизбран елемент в множеството.

Под нереферентна неопределеност разбираме положение, при което обектът не се съотнася с референт.

В дисертацията се възприема становището, че неспецифичната неопределеност не е тъждествена с нереферентната неопределеност. Неспецифичната неопределеност е референтна и следователно различна от чистата нереферентност, разбирана в синтактичен план като предикатност (подобно на Селивертова (1988); Станков (1995); Лакова (1983;1987).

Следователно за нереферентна се приема единствено предикативната употреба на НМ.

Семантичният модел на българските НМ по диференциални признаци има следния вид (стойността (+/-) сигнализира силна чувствителност на съответните НМ към контекстовите условия):

[+ специфична неопределеност]

ЕДИН (I1+), (S+/-), (F+)

Референтът е фиксиран в множеството елемент, който винаги се представя като идентифициран от Г, но може да бъде както известен, така и неизвестен за него.

НЯКОЙ СИ1 (I1+/-), (S+/-), (F+)

НЯКОЙ СИ2 (I1+/-), (S+/-), (F+)

НЯКАКЪВ СИ (I1+/-), (S+/-), (F+)

НЕЩО СИ (I1+/-), (S+/-), (F+)

Референтът по принцип е фиксиран в множеството, но за Г може да бъде или идентифициран, или неидентифициран; или известен, или неизвестен.

ЕДИ-КОЙ СИ1 (I1+/-), (S+/-), (F+)

и [+недиректна референция]

ЕДИ-КОЙ СИ2 (I1+/-), (S+/-), (F+)

и [+недиректна референция]

ЕДИ-КАКЪВ СИ (I1+/-), (S+/-), (F+)

и [+недиректна референция]

Референтът, който всъщност е рефериран непряко, е фиксиран в множеството, но за Г може да бъде или идентифициран, или неидентифициран; или известен, или неизвестен.

[+/- специфична неопределеност]

НЯКОЙ2 (I1+/-), (S+/-), (F+/-)

НЯКАКЪВ (I1+/-), (S+/-), (F+/-)

НЕЩО (I1+/-), (S+/-), (F+/-)

НЯКОИ1 (I1+/-), (S+/-), (F+/-)

НЯКОИ2 (I1+/-), (S+/-), (F+/-)

Референтът може да е фиксиран или нефиксиран в множеството и съответно за Г може да е или идентифициран, или неидентифициран; или известен, или неизвестен.

[- специфична неопределеност]

НЯКОЙ1 (I1-, S-, F-)

Референтът е нефиксиран елемент в множеството и следователно неидентифициран и неизвестен за Г.

КОЙТО И ДА Е1 (I1-), (S-), (F-)

и [+абсолютна произволност на избора]

КОЙТО И ДА Е2 (I1-), (S-), (F-)

и [+абсолютна произволност на избора]

КАКЪВТО И ДА Е (I1-), (S-), (F-)

и [+абсолютна произволност на избора]

Референтът е нефиксиран елемент в множеството и следователно неидентифициран и неизвестен за Г, но маркиран с прагматичен признак.

КОЙ ДА Е1 (I1-), (S-), (F-)

и [+частична произволност на избора]

КОЙ ДА Е2 (I1-), (S-), (F-)

и [+частична произволност на избора]

КАКЪВ ДА Е (I1-), (S-), (F-)

и [+частична произволност на избора]

Референтът е нефиксиран елемент в множеството и следователно неидентифициран и неизвестен за Г, но маркиран с прагматичен признак.

Оказва се, че:

1. НМ, изразяващи [+/-специфична неопределеност], по принцип нямат позиционни ограничения, защото стойностите на семантичните им признаци се променят в зависимост от контекста.

2. НМ, изразяващи [-специфична неопределеност], се реализират само в областта на иреалис, тъй като стойностите на семантичните им признаци са отрицателни. С допълнителни ограничения се характеризират -да е НМ поради наличието на специфични прагматични признаци в инвариантното им значение.

3. НМ, изразяващи [+специфична неопределеност], притежават следните особености:

3.1. Формата един, която тук е представена за пълнота на изложението, няма позиционни ограничения, но винаги представя референта като фиксиран в множеството и идентифициран от Г, освен в случаите, когато се употребява със значение на числително.

3.2. НМ от аглутинативен тип ня-/не-+си по принцип нямат позиционни ограничения и почти винаги представят референта като фиксиран в множеството.

3.3. НМ от типа еди- имат позиционни ограничения, свързани с допълнителния признак [+недиректна референция]. Макар да се употребявят предимно във възпроизведена реч, тя самата не е ограничителен критерий за употребата им.

Във втора част на втора глава "Видове класификации на неопределителните местоимения" (стр. 61-70) са обобщени видовете класификации на НМ според водещия критерий - тематичен, семантичен, когнитивно-прагматичен, генеалогичен и функционален. Централен в тази подчаст на втора глава е въпросът за границите на групата на НМ. Единството на типологически разнородните НМ (а и на другите думи с неопределително значение) е интерпретирано в светлината на теорията за прототипите. Според нея членството в даден клас е градуално по своя характер, а не (+/-) или (да/не) категория. Следователно прототипните варианти са централните членове на класа, а непрототипните оформят градация от централната област към периферията в зависимост от отклоненията от прототипа.

На основата на няколко аспекта (исторически, семантичен, онтологичен и сравнително-типологичен) се доказва, че прототипът в групата на НМ е редът ня-/не-. Най-общо погледнато, отношението на останалите НМ и думи с неопределително значение към този ред е следното:

1. Най-близо до прототипния ред НМ е формата един, но тя се оразличава от него чрез тенденцията да се граматикализира.

2. Еди-НМ и -да е НМ са непрототипните варианти, маркирани в сравнение с реда ня-/не- с по още един допълнителен признак, прецизиращ условията на тяхната дистрибуция. Генеалогично са свързани с прототипния ред, защото са образувани от въпросителни местоимения.

3. Изрази от типа не знам кой и кой знае кой са също генеалогично свързани с прототипа и другите НМ, но имат в състава си пълнозначен когнитивен глагол, който поне формално визира субект. Следователно те са по-сложни семантични цялости с експлицитен когнитивен компонент.

4. Лексемите определен и известен се свързват функционално с НМ, но само в сферата на употреба, в която се реализират семантични признаци с положителни стойности.

Отношенията на думите с неопределително значение към прототипа са експлицирани по-прецизирано посредством генеалогичната и функционалната класификация. Предложен е графичен модел.

Прилагането на идеята за прототипа позволява да се изостави стереотипното представяне на НМ и да се обясни по нов начин характерът на тяхната типологическа разнородност.

Глава трета "Функциониране на неопределителните местоимения в българския език" (стр. 71-184) представлява аналитичната част на дисертационния труд. В нея е разгледана употребата на НМ в зависимост от характера на семантичните им признаци, употребата на НМ в когнитивно-прагматичен аспект и текстообразуващата роля на НМ. На досемантично равнище значими се оказват следните езикови факти:

1. С оглед на дистрибутивно-синтактичния подход, съществуват функционални различия между субстантивно и адективно употребените НМ. Те се изразяват в следното: освен субституционна (в парадигматичен и синтагматичен план) и интензифицираща функция, НМ от редовете кой х и какъв реализират и квазисубституционна функция на пре-форми.

2. С оглед на чисто формални характеристики, съществуват разлики между адективно употребените НМ от редовете кой х и какъв. НМ от реда кой х са маркирани с признака [+квантитативност] и се отнасят до цялата NP. НМ от реда какъв са маркирани с признака [+квалификативност] и обикновено се отнасят до отделни елементи в NP.

В първа част на трета глава "Употреба на неопределителните местоимения в зависимост от характера на семантичните им признаци" (стр. 76-159) в посочената рамка са разгледани НМ от реда ня-/не- (някой, някой х, някакъв, нещо), НМ от реда -да е (кой(то) (и) да е, кой(то) (и) да е х, какъв(то) (и) да е) и НМ от реда еди- (еди-кой си, еди-кой си х, еди-какъв си).

Релевантни при анализите се оказват следните контекстови фактори:

1. Отношението реалис-иреалис.

2. Отношението говорещ-субект на изречението.

3. Отношението перцептивност-имперцептивност.

Под реалис се разбират ситуации, при които случването на дадено събитие е ограничено във времето и пространството. Следователно типични контексти на реалис са сегашно актуално време и аорист.

Под иреалис се разбират ситуации, които не отговарят на условието за случване на конкретно събитие в определено време. Следователно тук се включват следните типове контексти: футурални, условни, модални, интерогативни, негативни, повторителни.

В подчастта "Функциониране на неопределителните местоимения от реда ня-/не-" (стр.76-122) обект на анализ са употребите на НМ от реда ня-/не-. Оказва се, че тези местоимения не са семантично хомогенни. Така например, поради отрицателните стойности на признаците си, някой х се употребява само в иреалис. Останалите НМ - някой, някакъв, нещо - реализират употреби както в иреалис, така и в реалис. В иреалис (футуралност, хабитуалност, задължителност, възможност, желание) НМ (без някой х) реализират специфични и неспецифични значения. За повече яснота срв. следните примери с НМ някой (отнасящи се и до формите някакъв и нещо):

(1) Искам да/мога да/трябва да/ще те запозная с някого.

(1а) = с определен човек, с конкретен човек (I1+, S+, F+)

(1б) = с когото и да е, все с някого (I1-, S-, F-)

(2) Там всеки път ме чакаше някой.

(2а) = един и същи всеки път (I1+, S+/-, F+)

(2б) = различен всеки път (I1-, S-, F-)

В областта на реалис подобна семантична двойнственост е изключена. Срв. следния пример:

(3) Вчера се запознах с някого (I1+, S+/-, F+)

За пълнота са разгледани и основните употреби на формите за множествено число на НМ някой и някой х, съответно някои и някои х, тъй като тези форми имплицират свойството партитивност. Освен това тук присъстват и НМ от типа НМ+си, тъй като те реализират транспозиция от прагматично ненатоварени към прагматично натоварени значения.

Като своеобразно обобщение са изведени условията за взаимозамяна между формите някакъв/някой х, някой х/един и някакъв/един (стр. 107-116). Формите са взаимозаменяеми без и със промяна в смисъла. Давайки си сметка за условността на подобно семантично деление, ние споделяме мнението на Селиверстова (1988:66), според което възможността за взаимозамяна не свидетелства за абсолютно тъждество на значенията, а по-скоро служи като показател за допустимост на различни интерпретационни модели относно една и съща ситуация.

Тъй като формата някакъв реализира както отрицателна, така и положителна стойност на признака фиксираност (F), в определени контексти тя е взаимозаменяема с някой х (F-), а в други - с един (F+). Някой х и един са взаимозаменяеми в контексти, в които един е употребено в значение на числителното 1 или в значението поне един.

За разлика от останалите членове на групата на НМ, семантиката на формата нещо се определя не само от елементите на дискурса, но и от позицията й в номиналната фраза (вж. Пенчев 1962:516). В дисертацията тя е разгледана във връзка с основната си функция на субститут и номинализатор. Числителните и адвербиалните й употреби остават извън нашето полезрение съгласно направените в увода ограничения.

В подчастта "Функциониране на неопределителните местоимения от реда -да е" (стр. 123-143) са интерпретирани употребите на -да е и -то и да е НМ. Тъй като наборът от семантични признаци на тези НМ е идентичен с този на някой х, по принцип -да е НМ споделят позиционните ограничения на индетерминатива някой х. Следователно те не се употребяват в реалис. Наличието на допълнителни признаци с прагматичен характер обуславя и допълнителните ограничения в дистрибуцията на -да е НМ. Така например те не се употребяват в умозаключителни контексти от типа "Някой е откраднал чантата ми" и предположителни контексти от типа "Тя в момента сигурно гледа някой филм". Дори в един възможен свят, паралелен на реалния, -да е НМ не могат да представят референта като избран, т.е. като фиксиран (за разлика от някой х). Изборът предстои във всички възможни светове. Срв. "Кой(то) (и) да е може да е откраднал чантата ми" и "Възможно е в момента тя да гледа кой(то) (и) да е филм.

Направено е разграничение между зависимостта на семантиката на -да е НМ от мястото на отрицанието и от наличието на логическо ударение в изречението. Най-общо казано, ситуацията е следната:

1. Ако негацията е поставена пред самото местоимение или пред спомагателния глагол съм в изречение с емфатичен характер, двете -да е НМ са взаимозаменяеми без семантична разлика. Синтактичните записи са следните: [не съм NP,[а NP']], където NP включва -да е НМ и [V не NP, [a NP']], където V замества пълнозначен глагол, а NP включва -да е НМ. И в двата случая втората част от записа може и да е имплицитна, но задължително трябва да е възстановима и да се подразбира. Срв.:

Все пак аз не съм коя да е/която и да е, представител съм на закона... (Ф. Цуракова); - Преувеличаваш!- намръщи се мъжът. - Нито аз съм кой да е/който и да е, нито синът ни...(П. Искренов);

2. Ако негацията е поставена пред пълнозначен глагол и едновременно с това емфазата пада върху -да е НМ, двете анализирани местоимения отново не се различават семантично. Синтактичният запис е следният: [не V NP,[a NP']], където V замества пълнозначен глагол, а NP включва -да е НМ. Срв.:

Не искам кого да е/когото и да е, а най-добрия.

В този вид случаи решаваща роля за правилната интерпретация има контекстът.

3. Ако негацията е поставена пред пълнозначен глагол, но -да е НМ нямат емфатично ударение, т.е. липсва контрастивна част и такава не се подразбира от контекста, разглежданите форми са взаимозаменяеми, но със съществена смислова разлика.

Срв.:

Не е от тези, дето вземат големите бакшиши и не разговарят с кого да е (=със случайни хора)

Не е от тези, дето вземат големите бакшиши и не разговарят с когото да е (=с никого) (К. Илиев)

Отрицанието може да е "скрито", т.е. да се съдържа в семантиката на лексемата (обикновено глагол) или фразата. Срв.:

Сега е късно да се обаждаме на когото и да е (=на някого), но утре сутринта [...] ще позвъниш на всичките си роднини

Сега е късно да се обаждаме на кого да е (=на случайни хора), но утре сутринта [...] ще позвъниш на всичките си роднини (В. Даневски)

Разграничени са контекстите, в които всяко от -да е НМ е поотделно синонимно на обобщителните местоимения от реда все-/вся-.

С по-специален статут в групата на -да е НМ е формата какъв да е.

Тъй като тя се характеризира с прагматичния признак [+частична произволност при избора на признак], реферираният от нея обект може да се парафразира като посредствен, с ниска прагматична стойност. По този начин се отблокират позиционните ограничения, характерни за -да е НМ. Основания за подобен извод ни дават следните факти:

1. Какъв да е е единственото НМ (с изключение на местоимението-съществително нещо!), което се лексикализира и, губейки функциите си на индетерминатив, се съчетава синтагматично например с един. Срв.:

Видях едно нещо.

Купих си едно какво да е радио.

2. НМ какъв да е единствено сред -да е НМ може да се употреби в реалис. Но тъй като обозначава ниска прагматична стойност на признака, не се съчетава с прилагателни имена, изразяващи оценъчна семантика (положителна или отрицателна. Срв.:

Преди малко изпях (една) каква да е *хубава/*неприятна песен.

В момента играем с каква да е *хубава/*лоша топка.

3. НМ какъв да е единствено сред -да е НМ може да се употреби при фазовия глагол за начинателност започвам. Срв.:

Започнах да пея (една) каква да е песен.

Тъй като останалите фазови глаголи предполагат определеност на действието (срв. например: започвам 0>1; продължавам 1>1; спирам 1>0), употребата на какъв да е е възможна само ако се добави маркер за определеност. Срв.:

*Продължих да пея каква да е песен.

Продължих да пея тази каква да е песен.

*Спрях да пея каква да е песен.

Спрях да пея тази каква да е песен.

Но ако единственото число на формата се замени с множествено, което имплицира значението започване на действието, горните ограничения отпадат. Срв.:

Продължих да пея какви да е песни.

Спрях да пея какви да е песни.

Поради всички гореизброени езикови факти какъвто и да е и какъв да е понякога се намират в опозитивно отношение и в положителни контексти. В подобни случаи какъвто и да е има значението [произволност при избора на признак], а какъв да е означава [ниска прагматична стойност на реферирания обект]. Срв.:

Винаги съм смятал, че членуването в каквато и да било организация ограничава свободата на индивида (=безразлично каква, все едно каква)

Винаги съм смятал, че членуването в каква да е организация ограничава свободата на индивида (=посредствена) (Ив. Матанов);

Обобщени са контекстите, в които съществуват конкурентни употреби между НМ от реда -да е и НМ от реда ня-/не-. (стр. 140-143).

Взаимозамяна между двата типа НМ без съществена промяна в смисъла се реализира в два случая:

1. В контексти на иреалис, в които редът ня-/не- получава отрицателни стойности на семантичните си признаци.

2. В подходяща нереферентна употреба.

В третата подчаст на трета глава "Функциониране на неопределителните местоимения от реда еди-" (стр. 144-159) за пръв път е разгледана употребата на еди-НМ в два плана: 1. в нецитирана (субстратна реч) и 2. в цитирана реч. Прокарана е идеята, че възпроизведената реч (макар и типичен контекст за употребата на тези НМ) не е ограничителен критерий за функционирането им.

В нецитираната реч се различават два случая:

а) обектите, реферирани от еди-НМ се представят в хипотетична ситуация, която се въвежда предимно с маркерите например, навярно, вероятно. Говорещият редуцира информацията по обективни причини, а не по собствена воля. В този случай се допуска взаимозамяна с НМ от реда ня-/не-.

б) Говорещият редуцира информацията изцяло по своя воля.

В цитирана реч поведението на говорещия (Г) е разгледано в рамките на динамичното отношение Г-Го (Го=субстратния говорещ). Г редуцира получената от Го информация по когнитивни (забравяне, неспомняне) или прагматични причини (смята информацията за нерелевантна в дадената ситуация). Посочена е и възможността комуникативната верига Г>Го да бъде усложнена и от наличието на Г -посредник (Гп), т.е. Го>Гп>Г. Анализирани са случаите на пряка и косвена редуцирана реч.

Обобщени са условията за взаимозамяна (и съответно за невъзможност за взаимозамяна) между еди- НМ и редовете ня-/не, този и този и не знам кой (стр. 153-159). Оказа се, че в сравнение с реда еди-, дистрибутивните показателни местоимения се характеризират с ограничения от синтагматичен и прагматичен характер. Това ни дава основания да смятаме, че субституционната им функция, свързана с номинацията, не е изместила съвсем деиктичната функция (характерна за показателните местоимения), а по-скоро действа в единство с нея. Мотивация откриваме и в примери, в които дистрибутивните местоимения се срещат в контрахиран вид.

Различията в употребата на еди- НМ и реда не знам кой се откриват в прагматичен план.

Взаимозамяната между еди-НМ и НМ от реда ня-/не- се осъществява във възпроизведената реч (в плана на номинация) и извън възпроизведената реч (като експоненти на прагматичната оценка и във връзка с хипотетични събития).

Втора част на трета глава (стр.159-168) "Българските неопределителни местоимения в когнитивно-прагматичен аспект" представя когнитивно-прагматичен модел на НМ с оглед на основната роля на говорещия - неговите знания (когнитивен аспект) и комуникативни намерения (прагматичен аспект). Разграничените две степени в концептуалното равнище на говарещия [+/-информация] и [+/-знание] се съотнасят със семантичните признаци, изведени във втора глава [+/-едностранна идентифицираност] и [+/-известност]. За изходна е възприета необратимостта на импликацията, че информацията предполага знанието. Срв. Следната схема:

Љогнитивно състояние на говорещия

В т.1 Г обективно не разполага с информация за референта, от което логично следва и невъзможността да бъде информиран С за съответния референт. В този случай НМ наистина действат като експоненти на незнанието и индиферентността, тъй като референтът или не е избран, или не е известен на Г.

В т.2 Г разполага с определен вид перцептивна информация за референта, но тя не е достатъчна, за да направи той изказването си най-информативно. Типични контексти са: сегашно време, минали времена, контексти с маркери за умозаключителност и преизказност в следния смисъл: когато в изходната реч на Го е използвана неопределена дескрипция. Независимо от това дали Г предава своята гледна точка или тази на Го, той не може да бъде максимално информативен.

В т.3 Г има достатъчни познания за референта, но в прагматичен аспект неговото комуникативно намерение не е да направи своето най-информативно изказване (макар че съществува обективна възможност за това). Прагматичните последици в т.3 са интерпретирани в светлината на т.нар. комуникативни импликатури (conversational implicatures вж. Грайс 1985:221 и Браун, Левинсън 1978:214).

Трактовката показва, че НМ действат не само като експоненти на незнанието и индиферентността, но и като възможност на Г да избере по-неинформативна комуникативна стратегия по отношение на С.

Третата подчаст на трета глава "Субституционната функция на неопределителните местоимения в синтагматичен план" (стр. 168-184) е опит да се докаже, че макар и подценявана от лингвистите, текстообразуващата функция на НМ е важен и доста интересен аспект на тяхната употреба. Изследването е проведено изключително върху основния ред ня-/не-, тъй като НМ от този ред имат най-значителна роля за кохезията на текста. В тази подчаст се придържаме към разбиранията на Людсканов (1980:287) за същността на референциалния механизъм. Приемаме, че в този механизъм съществува елемент, който се замества (антецедент или постцедент) и елемент, който замества (проелемент). В зависимост от позицията си спрямо проелемента, заменяемият елемент е антецедент (вляво от проелемента) и постцедент (вдясно от проелемента). За нуждите на нашето изследване приемаме, че НМ са проелементът в референциалния механизъм, а семантизиращите изрази (заменяемите именни групи вляво и вдясно от тях) - съответно антецеденти или постцеденти. В този смисъл говорим за катафорична и анафорична функция на НМ.

Когато, в катафорична употреба, НМ се намира вляво от възможните семантизиращи изрази, обсегът му остава отворен до момента, в който пресупозициите, с които е натоварено, се разрешат в рамките на текста. В анафорична употреба обаче, т.е вдясно от семантизиращия израз, НМ маркира края на кохезийната верига.

В заключението (стр. 185-189) са обобщени получените резултати, посочени са изводите от изследването и са изтъкнати приносните моменти в дисертацията. Подчертава се, че предложеният модел на интерпретиране на НМ може да успешно да се приложи и върху останалите неопределителни местоименни думи.

Библиографията (стр. 190-201) включва общо 154 публикации, цитирани в текста на дисертацията.

Списъкът на ексцерпираните източници (стр.202-205) се състои общо от 105 заглавия от художествената и публицистичната литература.

ПУБЛИКУВАНИ И ПОД ПЕЧАТ ЧАСТИ ОТ ДИСЕРТАЦИЯТА И ПУБЛИКАЦИИ ПО ТЕМАТА НА ДИСЕРТАЦИЯТА

1. Някои наблюдения върху категорията определеност/неопределеност в разказите на Карел Чапек "Vestkyne" и "Jasnovidec" и техните преводни варианти. В: сп. Съпоставително езикознание", 1997, кн. 4, стр. 29-35.

2. За употребата на някой и някакъв в именната фраза. В: сп. Български език, 1997/98, кн. 3 (под печат).

3. За субституционната функция на неопределителните местоимения в синтагматичен план. В: сп. Български език, 1997/98, кн. 6 (под печат).

4. Неопределителните местоименни думи и тяхното представяне в българските речници. - Доклад (8 маш. страници), четен на първата национална конференция "Лексикографски и лексиколожки четения", 19-20 октомври 1998, София. Предоставен за печат в сборник от конференцията.

5. Българските неопределителни местоимения в когнитивно-прагматичен аспект. В: сп. Български език и литература, 1999, кн. 2-3, стр. 18-22.

СПРАВКА ЗА ОСНОВНИТЕ ПРИНОСИ В ДИСЕРТАЦИЯТА

1. Настоящият дисертационен труд представлява първото цялостно монографично изследване върху традиционно включваните в понятието неопределителни местоимения думи (а именно - кой(що)- и какъв-съдържащите лексеми) в съвременния български език.

Неопределителните местоимения са разгледани в системен план и детайлно, като е потърсена връзката между семантичните им характеристики и условията на тяхната дистрибуция.

2. В рамките на формалния анализ (теория на множествата и теория на опозицията), в съчетание с дистрибутивно-синтактичния подход, е описан семантичният инвариант на неопределителните местоимения чрез адекватен набор от диференциални признаци. Неопределителните местоимения са проучени обстойно и пълноценно от функционално гледище.

Репрезентативните контекстови варианти на неопределителните местоимения са експлицирани на базата на значителен текстов материал, плод на лична ексцерпция от страна на авторката.

3. За първи път в българската лингвистика се въвежда и мотивира основополагащата роля на отношението реалис/иреалис за осъществяване на различните контекстови значения на неопределителните местоимения.

4. Поставен е въпросът за семантичната нехомогенност на неопределителните местоимения в рамките на един и същ ред:

- в реда ня-/не- (някой1 vs някой2, някакъв, нещо vs ня-/не- + си);

- в реда -да е (-да е vs -то и да е).

В това отношение българските неопределителни местоимения се открояват със спецификата си в сравнение с русkите и чешките неопределителни местоимения.

а) За пръв път е разгледана употребата на неопределителните местоимения от реда -да е в зависимост от мястото на отрицанието и наличието на логическо ударение в изречението. Това осветлява нови аспекти на функционирането на посочените местоимения и експлицира нови възможности по отношение на тяхната взаимозаменяемост. Засегнат е и въпросът за по-особения статут на лексемата какъв да е в системата на -да е местоименията.

б) В резултат на по-обстойното разглеждане на неопределителните местоимения от реда еди- се достига до извода, че възпроизведената реч е типичен контекст, но не и ограничителен критерий за тяхната употреба.

в) За пръв път се обобщават условията на възможност/невъзможност за взаимозамяна не само между неопределителните местоимения от един и същи ред (някой1/някакъв; кой да е/който и да е; какъв да е/какъвто и да е), но и между неопределителните местоимения от различни редове, като се включват и други езикови единици с неопределително значение ( например между реда ня-/не- и реда -да е; между реда ня-/не- и реда -еди; между реда -еди и реда този и този и не знам кой). По този начин се доказва смисловата нередундантност на различните видове неопределителни местоимения.

5. Избраната рамка за интерпретиране на неопределителните местоимения позволява за пръв път в българската лингвистика да се изработи когнитивно-прагматичен модел на употребата на българските неопределителни местоимения.

Коригира се схващането, че неопределителните местоимения са единствено експоненти на незнанието и индиферентността, като са посочени прагматическите последици, произтичащи от когнитивното състояние на говорещия.

6. Направено е обобщение на видовете класификации на неопределителните местоимения - тематична, семантична, когнитивно-прагматична и генеалогична - като е предложен нов таксономичен подход, базиран на теорията на прототипа.

Макар и разработена в областта на антропологичната лингвистика, тази теория притежава обяснителна сила по отношение на често дискутирания проблем за видимата нестабилност и типологическа разнородност в групата на неопределителните местоимения (срв. един; еди-; -да е).

Изоставяйки стереотипното представяне на неопределителните местоимения, дисертацията предлага нова трактовка, в която редът ня-/не- е мотивиран като прототип, около който останалите неопределителни местоимения и езикови единици с неопределително значение се групират в качеството си на непрототипни варианти на базата на съответни прилики и различия.

7. Обект на задълбочен анализ в дисертацията е текстообразуващата функция на неопределителните местоимения. Тази функция и до днес се смята за маргинална по отношение на тези местоимения от лингвистите. Разработката доказва, че неопределителните местоимения (изключително от основния ред ня-/не-) имат своеобразна и съществена роля за кохезията на текста.

8. Предложеният в дисертацията семантичен и функционален модел може успешно да се приложи и спрямо останалите местоименни думи с неопределително значение, изразяващи посесивност (чий-съдържащите думи), количество (колко- и колцина-съдържащите думи), начин (как-съдържащите думи), място (къде-съдържащите думи) и време (кога-съдържащите думи).

 

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод...………5

I. Интерпретация на неопределителните местоимения в българската лингвистична литература……………….14

1. Неопределителните местоимения в съвременните български речници с тълковен характер.....…………….15

2. Неопределителните местоимения в българските граматики (Общ преглед на граматиките от XIX и XX век - тенденции и развойни линии).....……………24

3. Неопределителните местоимения в българската и българистичната научна литература..……………….32

II. Семантика на неопределителните местоимения....…………..42

1.Теоретични постановки……………42

2. Видове класификации на неопределителните местоимения……………………..61

III. Функциониране на неопределителните местоимения в българския език.....….71

1. Употреба на неопределителните местоимения в зависимост от характера на семантичните им признаци.....………………………76

1.1. Функциониране на неопределителните местоимения от реда ня/не.....………76

1.1.1. Някой в самостойна употреба……………..76

1.1.2. Някой в несамостойна употреба.……………….91

1.1.3. Употреба на някакъв....…………..99

1.1.4. Конкурентни употреби между някакъв/някой1, някой1/един, някакъв/един.…………..107

1.1.5. Употреба на нещо.…………..116

1.2. Функциониране на неопределителните местоимения от реда -да е....………123

1.2.1. Кой да е и който и да е в самостойна употреба..…………………..125

1.2.2. Кой да е и който и да е в несамостойна употреба....……………………130

1.2.3. Употреба на какъв да е и какъвто и да е..…………………132

1.2.4. Конкурентни употреби между неопределителните местоимения от реда -да е и неопределителните местоимения от реда ня-/не.....…………140

1.3. Функциониране на неопределителните местоимения от реда еди-....……….144

1.3.1. Нецитирана (субстратна реч)....………………147

1.3.2. Цитирана реч...…………149

1.3.3. Конкурентни употреби между неопределителните местоимения от реда еди- и редовете ня-/не , този и този и не знам кой.……………..153

2. Неопределителните местоимения в когнитивно-прагматичен аспект.....159

3. Субституционната функция на неопределителните местоимения в синтагматичен план....………..168

3.1. Неопределителните местоимения в катафорична употреба.....………………………..170

3.2. Неопределителните местоимения в анафорична употреба..……………………….181

Заключение..185

Библиография.....190

Ексцерпирани източници.……202