Деян Енев:

Ники-Никола

Нашият телевизионен екип получи съобщението в дванадесет часа и три минути на обяд. В дванайсет и четвърт излетяхме със служебната кола към посочения адрес. Операторът беше един от най-добрите професионалисти в телевизията. Разчитах на успех. В главата ми вече се мяркаше заглавието на петминутния репортаж, който възнамерявах да заснема. Икар щеше да се казва репортажът, а подзаглавието щеше да бъде Полетът на едно дете.

В Младост-VII дълго търсихме блока. Накрая оставихме колата и хукнахме с оператора напряко през полето. “Снимай!”, извиках му по едно време. Тези градски буци пръст, тези недовършени асфалтови алеи, заринати със смет, тези летящи към нас вестници; този изгнил дюшек; тази захвърлена готварска печкаМечта” - всичко това щеше да бъде един чудесен фон за началните надписи.

Блок 712 се оказа най-високият блок в комплекса. Той ни посрещна с плющящо по балконите пране, с живачения блясък на прозорците си, в които се оглеждаше небето, с глухата смразяваща височина на калкана си, когато се изправихме в подножието му. “Снимай!”, казах на оператора и той плавно насочи камерата нагоре по безкрайната стена.

Цифрите на етажите в асансьора се сменяха отчайващо бавно. На последния етаж слязохме. “Снимай!”, викнах на оператора и той засне тънещия в мрак коридор, обраслите в паяжина тръби на парното отопление, тъжния остров от цветя на стълбищната площадка. После звъннахме на вратата.

Отвори ни самият Ники-Никола. Той се здрависа с нас и ни покани да влезем. Собствено нямаше какво толкова да влизаме. Просто направихме двете крачки, които отделяха входната врата от средата на стаята.

- Сядайтe - каза Ники-Никола и ние седнахме около масата. От другата страна седеше млада жена с кафяви сенки под очите. Лицето й беше спокойно и унесено. - Извиках ви - каза Ники-Никола, за да заснемете моя полет. Вчера успях да завърша строежа на крилата си. Направих ги по класически начин - от восък и пера. Аз самият съм на седем години. През краткия си живот нито веднъж не съм напускал това помещение. Подробно съм изучавал историята на човешките цивилизации. След дълги размисли установих, че няма основателна причина хората да не могат да летят. Това е, което мога да ви кажа. Възнамерявам моят пръв опит да замести по-нататъшните ми думи. Ето, тук е майка ми. Нека тя да потвърди казаното от мен.

Камерата тихо бръмчеше. Жената отсреща едва сега помръдна.

- Ники-Никола е достатъчно зрял - каза тя, - за да отговаря за постъпките си. Всичко, казано от него, е самата истина. Аз подкрепям смелото му начинание. С Ники-Никола установихме , че не гравитацията, а страхът пречи на хората да летят. Вярвам синът ми да го докаже.

Ники-Никола вече се беше изправил в средата на стаята и правеше все по-бързи махове с ръцете си.

- Разгрявам се - обясни той. - Мускулите ми трябва да са топли.

След като приключи с разгряването, той извади изпод леглото крилата.

- Перата са от гълъби - пророни майката. - Тук на перваза кацат много гълъби. И все пак ни отне половин година, докато съберем достатъчно количество пера.

Ники-Никола нахлузи ластиците и големите крила раздвижиха въздуха в стаята.

- Е - каза той. - Аз тръгвам.

Майка му отвори прозореца и Ники-Никола стъпи на перваза. Операторът се изправи и зажумя. Камерата на рамото му продължаваше тихо да бръмчи.

Ники-Никола се отблъсна с крака от перваза. Операторът се хвърли към прозореца и там продължи трескаво да снима.

Репортажът ни беше излъчен още същия ден вечерта по първи телевизионен канал и пожъна невероятен успех. Заглавието му остана същото: Икар. Полетът на едно дете. Особено впечатляващ беше финалът. Той включваше двеминутен разговор с майката.

- Аз не можех да му забраня това нещо. Колко години прекарахме с Ники-Никола в тази стаичка! Беше ужасно. Долу не ни очакваше нищо добро - само тези буци пръст . Да знаехте с каква радост събирахме перата. Грешите, ако продължавате да си мислите, че Ники-Никола е мъртъв. Моето момче сега е далеч, много далеч. Той отлетя в една страна, където хората не познават страха.


© Dejan Enev. Published here with the permission of the author.
Note: Readers of this story may find a certain resemblance to an incident in April 1996, when a seven year old girl crashed her plane and was killed in an attempt, lead by her parents, to be the youngest person to fly across the United States. However, Dejan Enev's story was published two years earlier, in 1994.