Stanislav Stratiev: Rejs (part 7)


АЛДОМИРОВЦИ: Не ми върви на мене на автобуси, ами поне по някое време да стигнем до Алдомировци, па нощ ли ще е, ден ли ще е - все едно.
В автобуса настъпва мълчание. Всеки потъва за малко в мислите си. Чува се само непрекъснатото дрънчене на стъклата и ламарината на автобуса, който се друса и подскача леко от време на време.
РАЗУМНИЯТ: Аз слизам. (Другите го поглеждат изненадано.) По-добре да пренощувам на полето, отколкото да се разбия в някоя пропаст. Довиждане!... (Взема чантата си и се отправя към вратата.) Ало, другарю, има за слизане!... (Никаква реакция от страна на шофьора.) Другарю, моля ви се!... Искам да сляза!...
МЪЖЪТ: Не чува.
БЕЗОТГОВОРЕН: Така няма да стане. Трябва в кабината.
РАЗУМНИЯТ: Та да ме млатне.
ВИРТУОЗЪТ (внезапно). Аз слизам с вас. (Взема си виолончелото и застава на вратата, редом с Разумния.)
РАЗУМНИЯТ: Тогава идете и му кажете да отвори.
ВИРТУОЗЪТ: Вие пръв пожелахте да слезете - идете вие.
РАЗУМНИЯТ: Бъдете разумен, така никога няма да слезем. (Стоят и се изчакват един друг на стъпалото. )
ВИРТУОЗЪТ: Е?
РАЗУМНИЯТ: Смятам, че би трябвало да отидете вие. Ако не друго - по-млад сте.
ВИРТУОЗЪТ: И докат аз лежа ударен, вие да слезете?... Ако искате да отидем двамата?
РАЗУМНИЯТ: Излишни жертви. Най-добре е да отиде един.
ВИРТУОЗЪТ: И този един съм аз, така ли? Тогава идете си вие, аз оставам!... (И пак така импулсивно се връща на мястото си.)
Разумният стои известно време на стъпалото пред вратата. След това вади от джоба си бяла кърпа, връзва я за вестника и предпазливо, на пръсти, отива до завеската. Там той промушва бялото знаме зад завеската, но не посмява да си подаде главата вътре. Чака.
РАЗУМНИЯТ: Другарю!... Парламентьор!... Не искам да говорим. Искам само да сляза... (Никаква ответна реакция.) Нали сте казали, че може... (Разумният поглежда пътниците.) Другарю! Моля ви!...
БЕЗОТГОВОРЕН: Казах ти, не чува. Трябва в кабината.
Моторът бръмчи.
РАЗУМНИЯТ:Бихте ли ми направили тази услуга?
БЕЗОТГОВОРЕН: Коя?
РАЗУМНИЯТ: Да отидете да му кажете.
БЕЗОТГОВОРЕН: Че аз да не съм пощенски гълъб. Малко ли ходих.
РАЗУМНИЯТ: За последен път! ( Поверително.) Ако искате - срещу скромно възнаграждение!
БЕЗОТГОВОРЕН: Не! Повече не искам!
Разумният стои известно време, след това прибира бялото си знаме и се връща бавно на мястото си. Пауза. Изведнъж - ужасно фучене, фарове ги ослепяват, дрънчене, трясък. Всички пътници се изсипват на дясната страна на автобуса... И пак тишина. Разминали са се с камион.
БЕЗОТГОВОРЕН: Мина на косъм. Следващия път ще се шибнем челно.
РАЗУМНИЯТ: Какво да правим? Какво да правим?...
БЕЗОТГОВОРЕН: Там е въпросът!
ЖЕНАТА: Както казва Шекспир: “Ту би ор нот ту би”...!
АЛДОМИРОВЦИ: Какво казваш!!!
ЖЕНАТА: Да бъдеш или да не бъдеш. На английски.
АЛДОМИРОВЦИ: Ако питаш мене...
РАЗУМНИЯТ: (нервно го прекъсва). Знам. Да отидем в Алдомировци. Ясно ни е!... Обаче както е тръгнало, няма да отидем в твоето любимо Алдомировци, а по дяволите... Ах, защо се качих в този автобус!... Защо???!!...
МЪЖЪТ: Въпросът ви е малко безсмислен - друг автобус нямаше.
РАЗУМНИЯТ: А вие вместо да ме иронизирате, кажете какво да правим. Да не мислите, че сте безсмъртен? И ще възкръснете като птицата Феникс от пепелта?... Така ще се разлетите на части, че няма да могат да ви съберат после.
МЪЖЪТ: Разбира се. А вие ще получите само леко неразположение..
ЖЕНАТА: Ама защо се карате? Дайте да измислим нещо, времето минава!...
МЪЖЪТ: А той защо пророкува? Аз на части, а той? Ще остане цял, нали - само малко ще му се поизмачка шлиферът.
ЖЕНАТА: Да поговорим с него като хора, все пак той е човек, може да ни разбере. Човек за човека е брат. Да се разберем като братя.
АЛДОМИРОВЦИ: Ако е като братя, хич да не се разбираме. Ние с моите братя цел живот не можеме да се разбереме. Е, от десет години делиме една върба, дето остана от тате, и не можеме да я разделиме. Другото разделихме, а върбата не върви. Никой не си отстъпва идеалната част. Па тая пролет единио вика: “Нема да ви слушам повече, ще си взема моята част, па вие правете квото искате.” Като го чу, и другио вика: “И аз ще взема моята, аз па да не съм намерен на улицата, тая върба ми е от тате.” И докато се обърнеш, нарезахме върбата. Като беше цела, сенка правеше, люлки връзвахме на децата, а сега от това, дето ни се падна - нищо не става. Кютуци - ни гори, ни се дяла. Така ги фърлихме на ветъра. Та, викам, ако е като братя, хич да не почваме.
След тази тирада на Алдомировци настъпва тишина.
БЕЗОТГОВОРЕН: А що не го.,.. праснем с нещо по главата, да го зашеметим и после...
РАЗУМНИЯТ: И после се събуждаме в рая. С току-що наболи криле. Нали ще се обърне автобуса. Със сила не може. Само по пътя на убеждението. Това е нишката, на която виси животът ни. Или ще го убедим, или ще загинем. Трябва нещо да измислим. Мислете. (Всички се събират на куп и мислят) Работата сега е...
АЛДОМИРОВЦИ: Ту би ор нот ту би!
Завеса.
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
Пътниците са в почти същото положение, в което ги оставихме в края на първото действие - отчаяно мислят. С изключение, разбира се, на Неразумния, който още лежи, и Влюбените, които са заети със себе си в дъното на автобуса.
БЕЗОТГОВОРЕН: Винаги ми е идвало нещо наум, ама сега - нищо. Двайсет минути мисля и никаква мисъл. Това е, защото ми изпихте ракията.
ЖЕНАТА: Не сме ви я изпивали. Вие сам ни я натрапихте.
БЕЗОТГОВОРЕН: Аз съм ви натрапил ракията?! Аз, който в живота си не съм натрапвал капка ракия никому!...
РАЗУМНИЯТ: Не се разсейвайте, мислете.
Отново настъпва тишина, всички мислят съсредоточено.
БЕЗОТГОВОРЕН: Алдомировци не мисли.
РАЗУМНИЯТ: Как така не мисли?
БЕЗОТГОВОРЕН: Така. Спи.
РАЗУМНИЯТ: Ама как може да спи, когато другите мислят! Това е... Ей, байно!... Байно!...
АЛДОМИРОВЦИ: (отваря стреснат очи). А?... Какво? Стигнахме ли?
РАЗУМНИЯТ: На какво прилича твоето, защо не мислиш?
АЛДОМИРОВЦИ: Мисля.
РАЗУМНИЯТ: Как мислиш, като спиш?
АЛДОМИРОВЦИ: Аз мисля най-добре насън.
РАЗУМНИЯТ: Как можете да нямате капка чувство за отговорност? Светът се пали под краката ви, а вие спите.
АЛДОМИРОВЦИ: Що да немаме, имаме.
РАЗУМНИЯТ: Е как имате, като спиш.
АЛДОМИРОВЦИ: Ами аз замисля ли се много - заспивам. Това си ми е от дете. И с братята е така. На нас ни дай нещо да правиме, да свършиме, а замислим ли се - отпиши ни. Ич ни нема. Или заспиваме, или не заспиваме.
РАЗУМНИЯТ: Мисли, байно, мисли. Че като заспиш вечен сън - няма събуждане. Сега трябва да се мисли.
АЛДОМИРОВЦИ: А бе ще мисля аз. Па квото излезе. (Настанява се удобно.)
В автобуса отново настъпва тишина. Всички мислят, като от време на време сменят позата, разхождат се, въртят се на седалките. Изведнъж се чува вой на мотори, фарове ослепяват всички, вклюително и публиката и за секунда пак става тихо. Отново са се разминали.
РАЗУМНИЯТ: По-бързо! По-бързо, нямаме време!... Не се ли яви някаква мисъл?
МЪЖЪТ: (колебливо). Не може ли другарят с цигулката... (Спира.)
РАЗУМНИЯТ: (окуражава го). Да, да, какво?
МЪЖЪТ: Да му посвири малко. Чувал съм, че музиканта въздейства изключително благотворно върху нервната система. Даже и при дивите зверове. Разбира се, определени мелодии.
РАЗУМНИЯТ: Това е факт. Музиката облагородява.
МЪЖЪТ: Когато Орфей свирел, зверовете се събирали наоколо да го слушат.
ЖЕНАТА: И аз четох някъде, че работоспособността у ципокрилите се увеличава два пъти, когато им пускат музика.
МЪЖЪТ: И ако другарят с цигулката бъде така добър...
ВИРТУОЗЪТ: (разтреперан от гняв). Това не е цигулка!
МЪЖЪТ: Да де, аз точно не знам... но ако вие...
БЕЗОТГОВОРЕН: Приятел, кажи най после какво е това? Защо ни мъчиш? Цяла вечер повтаряш: “Не е цигулка, не е цигулка.” Кажи какво е, като роднини станахме. Ако ще се мре, поне това да разберем.
ВИРТУОЗЪТ: Виолончело. Ако това ви говори нещо.
МЪЖЪТ:Да, ако другарят с виолончелото бъде така добър да му посвири малко.
ВИРТУОЗЪТ: Никога.
РАЗУМНИЯТ: Чакайте, чакайте, защо така категорично... Ние сме зрели хора. Защо никога? Обяснете.
ВИРТУОЗЪТ: Не съм длъжен да ви давам никакви обяснения.
РАЗУМНИЯТ: Разбира се, за задължение и дума не може да става. Но все пак ние с вас пътуваме в един и същ автобус, очаква ни една и съща съдба, която, нека не крием, може да бъде ужасна. Смятам, че въпреки всичко можете да обясните.
НЕРАЗУМНИЯТ: Другарят е абсолютно прав, би било разумно да обясните.
Всички изненадани се обръщат към него. Не са забелязали, че се е свестил и сега седи нормално на седалката, като всички.
БЕЗОТГОВОРЕН: А! Нашият човек се оправи.
ВИРТУОЗЪТ: Вие поне не се бъркайте, като не знаете за какво става дума. Току-що идвате в съзнание и веднага “другарят е прав, другарят е прав”!...
НЕРАЗУМНИЯТ: Не току-що. От 25 минути. Знам всичко.
ЖЕНАТА: Че защо лежахте? Ние ви бяхме отписали.
НЕРАЗУМНИЯТ: Мислех.
БЕЗОТГОВОРЕН: Че какво пък толкова има за мислене?
НЕРАЗУМНИЯТ: След като го ударят веднъж по главата, човек има много да мисли. Докато лежах, целият ми живот мина пред мене. И какво видях там - само невъздържаност, нито капка зрелост. Колко далече съм бил от истината и колко прав беше другарят (поглежда Разумния), като ме съветваше... Лежах и със затворени очи видях истината, разбрах я. Със затворени очи виждах правотата на другаря, как точно преценява обстановката, мислено бях с него...
БЕЗОТГОВОРЕН: Те ако те ударят още веднъж, можеш да запишеш философия.