Stanislav Stratiev: Rejs (part 11)


РАЗУМНИЯТ. (бащински). Момче, слезте и вие!... (Тя не помръдва.) Автобусът подскача, може да паднете, ще се ударите зле.
ВЛЮБЕН. Да, наистина, слез, можеш да паднеш. Хайде!...
Влюбената стои права, загледана над главите им и не чува и не вижда нищо.
БЕЗОТГОВОРЕН. Трябва да се хванеш за нещо. Прав в автобус не се вози. (Дебнешком се приближава.)
ВЛЮБЕН. Да, ела.
РАЗУМНИЯТ. Е, хайде, слезте... слезте... Ето така. (Заедно с Безотговорния я хващат здраво и я занасят на седалката.) Не можах да разбера защо бяха всички тези емоции. Е, успокоихте ли се?...
ВЛЮБЕНА. Успокоих се.
РАЗУМНИЯТ. Това е добре. Това е много добре. Въпреки че... Не бива да се успокояваме, докато сме в такова положение. А може би все пак ще отидете, а? Ще спасите девет човека, това е хуманно все пак, това е човечно... (Влюбената мълчи.) Е?
ВЛЮБЕНИЯТ. Не я насилвайте. Нека... сама реши... (На Влюбената.) Ако питаш мене, аз съм против, но... Все пак ти решаваш. Помисли, прецени... Но аз... съм категорично против.
РАЗУМНИЯТ. Е?
ВЛЮБЕНА. (послушно). Добре.
РАЗУМНИЯТ. Чудесно.
НЕРАЗУМНИЯТ. Ето най на края едно разумно решение.
МЪЖЪТ. Браво!...
РАЗУМНИЯТ. Трябва само да го предразположите, да му въздействате, да го смекчите... Малко вълнение в гласа, малко блясък в очите, няколко думи, само няколко думи... Велика е силата на жената, помнете, без нея сме загубени... Вървете! Тръгвайте!
Влюбената поглежда мълчаливо Влюбения.
ВЛЮБЕН. Не трябваше да се съгласяваш, но щом така реши... Всъщност може да си права, нищо не казвам... Една лека усмивка, малко гръден глас, влажни очи... Ти можеш!
Влюбената мълчаливо, пропита от отговорността на предстоящата задача, оправя се, поглежда се в огледалото и решително тръгва напред.
РАЗУМНИЯТ. И повече се усмихвайте, главното - повече му се усмихвайте!..
Влюбената се обръща, кима послушно с глава, в знак, че е разбрала и се скрива зад завесата. В автобуса настъпва тишина. След това отвътре започва да се чува смехът на Влюбената. Той преминава в различни интонации.
БЕЗОТГОВОРЕН Нещо много се смеят.
РАЗУМНИЯТ. Само да не засече някъде.
НЕРАЗУМНИЯТ. Няма, тя е бомба момиче.
МЪЖЪТ. Умна. Чухте ли я само как ни наряза преди малко? Та на един шофьор ли ще се даде?
ЖЕНАТА. Не се безпокойте, жените са по-умни от мъжете.
РАЗУМНИЯТ. Разумно момиче...
НЕРАЗУМНЯТ. А бе което си е право - право си е.
Смехът придобива малко особени модулации и постепенно се изгубва, настъпва тишина. Пътниците се ослушват.
ВЛЮБЕН. (става обезпокоен). Нещо престанаха да се смеят.
БЕЗОТГОВОРЕН (препречва пътя му). Е, то човек не може непрекъснато да се хили.
РАЗУМНИЯТ. Може би временно има труден участък от пътя.
НЕРАЗУМНИЯТ. Ще се справи, тя е огън момиче.
ВЛЮБЕН. Аз се тревожа за друго!...
МЪЖЪТ. Моля ви се! Нали кара автобуса!...
Но междувременно всички се ослушват. Тишина. Смехът е спрял. След малко иззад завесата излиза Влюбената. Тя закопчава полата си, а после започва да закопчава и блузата, която до момента е разкопчана и през нея се виждат гърдите на момичето. Мълчи. Всички я гледат поразени, без да казват нищо. Мълчи и тя, закопчава криво-ляво блузата, оправя разбърканите си коси. Потресена е, не е на себе си. Те я гледат с очакване. Мълчи.
ВЛЮБЕНА. (почти през плач). Нищо не казах!... Нищо от онова, което исках да кажа!... Само - да кара по-бързо! Колкото можем по-бързо да стигнем Копривщица! Казах му, че обожавам бързото каране, риска, летенето по края на пропастта. Че така карат мъжете... Обичам те, му казах, отдавна те харесвам, цяло лято те чакам по спирките. А после дръпнах ципа!
ВЛЮБЕН. (вика). Лъжеш! Ти лъжеш! Ти измисляш цялата тая история!
ВЛЮБЕНА. Казах му, че е мъжествен, толкова мъжки, колкото съм си го представяла, че харесвам точно такива мъже като него, от кремък... (Пауза.) Не можеше да разкопчае копчетата на блузата, откъсна ги... (Последното го казва тихо, сякаш си спомня.)
ВЛЮБЕН. (тихо). Не е вярно. Не е вярно, това са твои фантазии... не е вярно.
ВЛЮБЕНА. (тихо). Вярно е.
ВЛЮБЕН. (крещи). Не! Лъжеш!... Казваш го нарочно, за да ме унизиш! Да ме нараниш, да ми го върнеш!... Не е вярно! Кажи, че не е вярно!... Кажи, че лъжеш...
ВЛЮБЕНА. ярно е. Точно така направих. Той обеща да кара толкова бързо, колкото може да вдигне автобуса. Пожелавам на всички приятно пътуване!...
Тя отива към задните седалки и сяда там сама върху резервната гума, която е на пода. В настъпилата тишина зазвучава мелодия на виолончело - горчива, есенна мелодия. Влюбеният обикаля от седалка на седалка и убеждава останалите.
ВЛЮБЕН. Не е вярно... Тя измисля... Това са само нейни фантазии. Това е просто една фантазия... фантазия е!... Чувате ли? Фантазия...
Тъй като пътниците мълчат, всеки гледа пред себе си, той след като ги обикаля един-два пъти, притихва и сяда сам на една седалка в центъра. Звучи мелодията на виолончелото, като човешки глас, замислено и тъжно, пита и ненамерила отговор, се разлива по-нататък сред тишината на автобуса.
РАЗУМНИЯТ (зло към момичето, замахвайки с ръка да я удари). Запраши като бесен! Не можем да доведем нищо до края ние, все някой ще поддаде в последния момент... (На влюбената.) Как можахте? (Блъсва я на пода.) Как не помислихте за другите! За нищо не ви пука на вас! За нищо!
АЛДОМИРОВЦИ (изправя се). А на вас пука ли ви за нещо? Пука ли ви въобще за някой друг? Освен за себе си, помисляте ли за нещо друго? Нали ви слушам цяла вечер. Как пък един път не рекохте “Айде, аз ще го направим това”, или “Айде, сичките да го направиме това”. Не, се другио да отиде, другио да го млатнат. А яз - между капките. Обаче накрая сичките ще станем вир-вода, помнете ми думата. Щото така не може.
РАЗУМНИЯТ. Ти да беше отишъл при шофьора, не да ми философстваш сега. Да филисофства всеки знае.
АЛДОМИРОВЦИ. Щото ти ходи!
РАЗУМНИЯТ. Аз все едно че съм ходил, нали заедно вършехме цялата работа.
АЛДОМИРОВЦИ. Да, абе цела вечер си “все едно”. “Все едно”, че си ходил, “все едно”, че си съгласен, “все едно”, че не си съгласен... ма едно е да отидеш, а друго - да не отидеш.
НЕРАЗУМНИЯТ. А бе ти чуваш ли се какво говориш?
РАЗУМНИЯТ. Ето, пак започнахме... Когато трябва да действаме, ние се караме... Просто не виждам как ще се справим с положението.
ВЛЮБЕН. (който се е опитал да седне при Влюбената и е отблъснат категорично и безвратно). Ще си дадете хляба, ето как! Нали той търсеше три хляба - ще му ги съберете!...
РАЗУМНИЯТ. Какво? Да си дадем хляба?
МЪЖЪТ. Ти да не си луд?
БЕЗОТГОВОРЕН. Като ти прасна една!
ЖЕНАТА. Глупости!
РАЗУМНИЯТ. Ти знаеш ли какво значи това?
ВЛЮБЕН. Знам. Обаче ще си го дадете! Друг изход няма. Не ви ли е ясно?
ЖЕНАТА. Как няма?
НЕРАЗУМНИЯТ. Той си е мой!
РАЗУМНИЯТ. То ако работата беше там, ние щяхме да му съберем още от началото, нямаше да идваме чак до тука. Обаче кой си дава хляба?
ВЛЮБЕН. Тогава всички заедно ставаме трева. Една хубава зелена. Вече виждам как по нея кацат пеперуди - кацат на тебе, после на тебе, после на тебе, после на вас, после на него... (Страхотен трясък, вой, фарове, разминават се.)
РАЗУМНИЯТ. Е, какво? Тя се видя. Сега трябва да делим, друг начин няма. От мене имате половин хляб.
НЕРАЗУМНИЯТ. И от мене половин.
МЪЖЪТ. Чакайте, чакайте, с тези половинки доникъде няма да стигнем. И от нас половин, и от другаря - половин, стават два. А третия откъде ще го вземем?
РАЗУМНИЯТ. Аз не мога да дам повече - давам половината. Ако всеки даде половината от това, което има, може би ще излязат и пет хляба. Ето той например има два. (Сочи Безотговорния.)
БЕЗОТГОВОРЕН. Какво като имам два? Откъде накъде, щото съм си купил два, аз да дам един, а ти - половин?
МЪЖЪТ. Обаче не се знае кой колко си е купил.
РАЗУМНИЯТ. Как не се знае? Аз имам един.
НЕРАЗУМНИЯТ. И аз.
МЪЖЪТ. За да е справедливо, всеки да си извади хляба и да го сложи на седалката. Ето нашия. (Вади двата хляба и ги слага на седалката.)
БЕЗОТГОВОРЕН. Ето моя. (Показва мрежата, в която се виждат двата хляба.)
НЕРАЗУМНИЯТ. Ето моя. (Показва го.)
РАЗУМНИЯТ. Ето моя. (показва издутата чанта.)
БЕЗОТГОВОРЕН. Чакай, чакай! Стой... (Отива при него, отваря чантата и вади два хляба.) Ти на това един ли му викаш?
АЛДОМИРОВЦИ. А разправя за нацията, дето все гледала да мине някой.
МЪЖЪТ. Добре. Ако отминем този пладнешки грабеж, значи имаме общо седем хляба. Ако всеки даде половина от това, което има, получава се... (Смята.) ...три хляба и половина.
ЖЕНАТА. Сега пък половин повече!