Jordan Jovkov: Albena (part 2)


Move the mouse pointer over any sentence to see its translation

Добро момче беше, с него дядо Власю беше ял и пил, но пък и истината не можеше да крие. По неговите думи разбраха кой и отде е тоя човек с коженото палто и го затвориха. Сега следователят го разпитваше в общината. Казвал, че нищо не знае. Може. Но скоро и той щеше да си отземе и също като Албена щеше да си каже правата. — Идат! — извика някой. — Карат я Албена!
Навалицата около каруцата трепна; отгоре,откъм баира, идеше Албена и след нея двамата стражари.
Всички знаеха, че като последна милост Албена беше поискала да и позволят да се облече, както си иска. Затова беше се и забавила. Ето че идеше пременена, както рядко бяха я виждали.
— И защо се е нагиздила — рече някоя, — на сватба ли отива, или на бесило!

— И на въжето иска да е хубава.

— Пустата и хубост!
Тя я изяде...
А дядо Власю, който също беше тук, току размахваше тоягата пред себе си.
Седи, седи и пак замахне.
— Е, дядо Власе — засмя се една булка, — с дяволите ли се биеш?
Какво току махаш?
— Махам аз.
Гледам дали ще стигна да я цапардосам, като мине. Да я храсна аз по главата, че да види. Тук и е съда нея, тази гивиндия...
А Албена беше вече близо.
Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите и не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице — от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, който се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.
И в тая тишина, в тия няколко мига стана чудо, обърнаха се и най-коравите сърца, жалост и доброта светна в очите на мъже и на жени.

— Мари, Албено, мари, дъще — проплака женски глас, — какво направи, Албено!

— Ах, Албено, Албено!

Албена се спира.

— Лельо Димке — вика тя, — прощавай!
— После, като се обърна на другата страна: — Люцо, Тудорки, Савке, прощавайте! Сбогом, сбогом ви на всички!
Мнозина вече плачеха.
А Албена вървеше все тъй спокойно скръбна, все тъй хубава.
— Прощавайте! — извика тя на всички. — Млада съм, сгреших.
Прощавайте!
Захълцаха хора и се стълпиха към нея.
Жените наваляха най-много към нея, а стражарите ги връщаха. Тогава нейде отзад, гневен и разтреперан, се чу гласът на дяда Влася:
— Момчета, дръжте, не я давайте.
Какво е селото без Албена!
Албена стигна до каруцата, качи се и, както беше права, извика още веднъж:

— Сгреших.
Прощавайте!
После седна и замълча.
Тогава доведоха детето и — същото, което я беше издало. И като видяха как тя го прегърна и целуна, не остана вече човек, който да не усети сълзи на очите си. Изведнъж мелницата спря. Моторът, който непрекъснато дене и ноще беше тупал горе в железния комин като сърце, изведнъж спря и замлъкна. Помислиха, че нещо се е повредило. Но ето из широките врати на мелницата се показа Нягул, майсторът на камъните, промъкваше се измежду колята и конете и идеше насам. “Може да е спрял мелницата, за да погледа и той” — казаха си някои.
Но Нягул си отвори път, дойде до каруцата и като си облече палтото — късо шаечно палто с кожена яка, — скочи на каруцата и седна до Албена.
Ахнаха отвсякъде: ако Нягул се шегуваше, щеше да се смее, а той беше побелял като платно.
— Долу! — викна му стражарят и го хвана за рамото.
- Слизай!
— Няма да сляза — продума Нягул.
— Аз убих Куцара.
— Какво, какво каза... — завика Марин Чокоя, който беше кметски наместник.
— И таз хубава, може ли?
Старшият махна с ръка.

— Право ли казва? — попита той Албена.

Албена кимна с глава и заплака.
Около каруцата се натискаше плътна маса от хора. И сякаш сега се отвориха очите на всички и видяха, че и Нягул беше рус и хубавеляк, че калпакът му е бутнат назад, а перчанът му разбъркан. И носеше и той късо шаечно палто с кожена яка. Всичко стана ясно като ден.
Завикаха, загълчаха всички.
Когато учудването попремина, жалостта към Албена изчезна в един миг. Жените пак я застреляха сочи, пълни с омраза, нейде назад се издигна патерицата на дяда Влася. “Кучката — викаше той, — развали още една къща!” Връз лицата на мъжете падна облак и макар че за Албена не казваха още нищо, като че не можеха да търпят и Нягула да седи до нея. Но всичко дойде тъй бързо и тъй неочаквано, че никой не знаеше още какво да мисли и какво да приказва.
Объркан беше и Марин Чокоя, кметският наместник.

— Не може да бъде — викаше той и гледаше като треснат.
- Как тъй Нягул... всички го знаем, честен чиляк е, не може. Слезни, слезни, Нягуле!
— Карай! — извика старшият, който се беше качил на каруцата.

Но Чокоя хвана конете за юздите.

— Господин старши, моля, почакайте.
Как може, човека има жена, деца. Демире — викна той на кехаята, — я отърчи да повикаш Нягулица. По-скоро!
— Карай! — повтори старшият.

— Накъде, в града ли?

— Не, в общината, при следователя.

И каруцата бързо потегли.
Една жена дотича откъм мелницата, слаба, преди време остаряла, повехнала. Беше Нягулица. Отначало тя слушаше, без да разбира туй, което й разправяха, след това се втурна след каруцата, но се спря, тръшна се на земята и като закри очите си с ръце, заплака.