Elin Pelin: Andreško (part 2)


Move the mouse pointer over any sentence to see its translation

Съдията дълго мълча, после сърдито отговори:
— Има един — Станойчо го казват — нисък такъв... с дебел врат...

— Знам го.
Нему ще секвестирате житото, а? Сиромах е той, господин съдия, не закачайте го.
— Сиромах човек — жив дявол!

Съдията пак млъкна.
Вече се смрачаваше. Конете едвам лазеха въз баирчинката, зад която трябваше ла се намира селото. Андрешко нито им вече подвикваше, нито махаше камшика над тях. Той престана да говори и да си тананика и се размисли.
Когато прехвърлиха зад баира и слязоха отвъд в полето, нощта беше настъпила, а селото още се не виждаше.
Тънък и студен ветрец повея над потъналата във влага земя. Облаците, разпокъсани, се оттегляха към планините. Синият купол на студеното и помръзнало небе се изясняваше, разширяваше и възвишаваше. Скоро по него затрепкаха звезди, ледени светли звезди. Въздухът изстина страшно. А конете вървяха бавно. Съдията непрестанно се ядосваше.
— Карай, хей, шоп!
Ще помръзнем!
Андрешко безучастно подвикна на конете и лениво размаха камшика над главите им.
Те нехайно и омърлушено влачеха каруцата, сякаш не чуваха. Андрешко мислеше за бедния Станоя, комуто съдията утре е секвестира житото, съдията, когото той сега караше.
“Ти ми докара тая беля, Андрешко.” — ще му каже Станоя, като се научи, и ще го изпсува.
После ще се разтъжи, ще го почерпи, ще се напие и ще плаче.
“Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне... — мисли Андрешко.
— Трябва да му се каже да скрие житцето през нощта и да омете хамбара, инак цяла година ще опъва уши от глад... Трябва да му се помогне — не може инак!”
Беше тъмно и по земята не личеше нищо освен кал, дълбока и гъста кал.
Пътят се губеше в тая кал и не водеше никъде, освен пак в нея.
На едно място Андрешко дръпна юздите и спря конете:

— Чакай, като че съм сбъркал пътя!

И момъкът почна да се взира в тъмнината.
Съдията гледаше строгото му лице, по което нямаше ни следа от прежната шеговитост, и му думаше:
— Момче, опичай си ума, че не отговарям...
Бой ще ядеш!
Андрешко дръпна юздите, завъртя камшика и викна:

— Дръжте се здраво, господин съдия!

Далеч напред в тъмнината светеше селото.
По кучешкия лай, който идеше оттам, личеше, че то е близо. Няколко крачки надясно блещеше с бисерен блясък голямо пространство неподвижна вода. Каруцата възви право към нея.
— Какво е това? — запита съдията.

— Блато, господин съдия...
Пътят върви през него. То е плитко, хич не се бой. Тук-таме само има дупки... Колко пъти съм го минавал аз, и с кола, и пеши, и... Дий, дий, господа! Дръжте се здраво, господин съдия!
Конете навлязоха в студената вода, в която се оглеждаше небето, и предпазливо зацамбуркаха напред, като почнаха до потъват все по-дълбоко и по-дълбоко.
Мъртвата и блестяща, зелено бисерна вода на блатото се размърда и оживя.
— Стой, говедо! — извика по едно време съдията и се изправи изплашено в кожуха си.
— Ще ме удавиш, шопе! Не видиш ли, че каруцата се напълни с вода? Спри! Спри!
Съдията, разгневен, почна да псува.

Андрешко спря конете.
Каруцата, потънала до пода, застана сред блатото, краят на което се губеше в непроницаемата тъмнина.
— Дий...
Напред! — извика Андрешко на конете. Мощният и здравият му глас проехтя силно в нощта и потъна в непрогледната пустота. Наблизо изхвръкнаха диви патки и с шум се изгубиха.
— Трябва и ние да станем патки, та да излезем — рече замислено Андрешко, — инак...

— Ах, говедо!
Да излезем веднаж — ще те пребия! Ще се издавим бре!... Теле!
— Не щем, не щем, господин съдия, не бой се...
В тая тъмница, кой да е, ще сбърка, бъди спокоен — заговори Андрешко и се удари на работа около каишите. Връзва, развръзва, псува, проклетисва, най-после седна отново на сандъка, завъртя камшика и викна:
— Ди-и!..
Напред!
Конете направиха усилие и тръгнаха.
Единият се откачи от ока и зацамбурка из блатото свободен. Другият застана сам с каруцата.
— Бре! що стана? — извика съдията.

— Стой!
Дорчо... Дорчо... Дорчо — завика Андрешко след коня и почна ла го мами. Но той, уплашен от водата, възви назад и бавно-бавно се изгуби в тъмнината към брега, без да чува вика на своя стопанин.
Съдията стоеше в каруцата разтреперан и уплашен.

В това време Андрешко бързо се качи на другия кон и тръгна по дирите на Дорчо, като викаше непрестанно силно и бодро:

— Дорчо, Дорчо, Дорчо!

— Къде бре... хей!
Какво правиш бе, говедо? Диване! Ах ти, гнидав селянин... аз ше те науча тебе!
Из тъмнината му отговори ехиден смях.

— Ей, говедо, ти ме оставяш тук!...
Да загина! Да ме разкъсат зверовете! Момче, не прави така, моля ти се! — заговори съдията с жален глас, в който една струнка плачеше.
— Не бой се, не бой се, господин съдия — обади се Андрешковият глас.
— Зверовете няма да влязат в блатото. Увийте се в чула да не простинете... Утре рано рано аз ще дойда... В каруцата има сено, постели си... Кирия няма да ти взема!
— Момче, не шегувай се бе — замоли се съдията.
- Не ме оставяй!... Ела! Извади ме оттук!
— Тъмно е, господин съдия, тъмно е, не се вижда нищо!...
Пък и конят избяга! Как да ти помогна? Не мога.
Съдията чуваше тоя ехиден глас, който идеше из тъмнината, и се ужасяваше.
Как? Да остане тук! Всред блатото! Всред тая студена, зелена 6латска вода, краят на която не се виждаше!
— Ела, бре!
Андрешко! Пари ще ти дам, колкото искаш!... Избави ме!... Ще умра бе!... Деца имам!... Хлапако, нямаш ли сърце — завика в отчаяние той, ала никой вече не се обади.
Тогава съдията отчаяно и безумно зарева към селото:

— Ей, хлапе... говедо... канибал... вол... дръвник!
Ела! Избави ме!... Смили се бе! Животно... селяндур... шоп! Ах-ах!... Помощ, помощ!
И като седна в каруцата, потъна в кожуха си и се разрида като дете.
Но тъмнината не му отговори.