Jordan Jovkov: Pesenta na koleletata (part 3)


Move the mouse pointer over any sentence to see its translation

Явно беше, че Джапар се готви да разкаже цялата случка, но най-напред той си направи цигара, запали я и след туй почна да разказва бавно и с тия подробности, с които хората от селата обичат да пъстрят речта си.
— Бях отишел снощи — започна той — към Касап Османовия харман.
Лаеха кучетата там, рекох да видя какво има. Нямаше нищо, седнах на камъка под бъза да си почина. Трябва да е било късно — керванджийката беше изгряла. По едно време чувам: джан, джан... върви каруца. Давам ухо, слушам — далече е, отвъд гробищата е, ама тъй хубаво се чува, пее, пее...
Джапар позамълча и замислено се загледа пред себе си.

— Да ти кажа ли, Сали уста, такъв ми е занаятът, трябва да се седи цяла нощ, а пък нощ дълга, не се минава лесно.
Гледам, залисвам се, колкото време да мине. Понякога седя и слушам каруците, като се връщат. И знаеш ли, Сали уста, твойте каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам. И седя аз, слушам ги и си казвам: ей тази е на Мурада, таз на Халиолу Ешреф, таз на Карани... Та да си дода на думата, снощи, като чух каруцата, слушах, слушах, па тозчас си рекох: “Туй е каруцата на Чауша, не може да бъде да е друга!” И наистина, подир малко затупкаха боси крака, гледам, чернее се фередже, върви жена и около нея деца скимучат като прасенца, плачат. Познах я — жената на Чауша. “Татко ви си иде, мама.” — дума им. И каруцата дрънчи, дрънчи, иде... Право да ти кажа, Сали уста — каза Джапар и въздъхна, — дожаля ми и си поплаках. Ах, голяма радост, голяма дунанма беше снощи в къщата на Чауша!
Цял изтръпнал, Сали Яшар гледаше в земята, мълчеше и мислеше.
Той вече не се обади и Джапар, като постоя още малко, взе си пушката и тръгна да си ходи.
— Сали уста — каза той, — каруците, дето ги правиш, себап са.
Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят вкъщи и да излязат да те посрещнат!
Чу ли, или не тия думи, не се знаеше, но Сали Яшар не продума и си остана все тъй замислен, обгърнат с гъстия дим на цигарата си.

На другия ден Сали Яшар беше в ковачницата си и — което рядко се случваше с него, когато работеше — той три пъти подред слага чука си на наковалнята и, като скръстеше ръце и се подпреше на него, оставаше тъй дълго време замислен, докато духалото работеше.
Първия път той си спомни онова, което Джапар беше му разказвал за връщането на Чауша. Втория път той си спомни как сам беше чул каруцата, когато идеше Шакире, и, както винаги в тия случаи, се просълзи. Третия път, когато Сали Яшар се подпря на чука и се замисли, той сякаш като насън видя хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата, а от ниските къщурки, над които се носи вечерен дим и прах, излизат жени с деца на ръце, други по-големи деца тичат наоколо им и всички вървят срещу каруците, за да ги посрещнат...
Никога Сали Яшар не беше изпитвал такова вълнение и такава радост.
— Аллах! — пошепна той и се улови за челото. — Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав! Каква чешма и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!”
— Момчета — извика той, — хайде, по-живо!

И чуковете зазвънтяха по вьорса, искри заизхвърчаха от червеното желязо и макар калфите и чираците на Сали Яшар да бяха навикнали да виждат такава трескава разпаленост у него, все пак го поглеждаха учудени и усмихнати.

Същия ден следобед Сали Яшар излезе от къщи и с широки крачки и с устремен в земята поглед, както му беше обичай, тръгна към къщурката на края на селото, гдето живееше Джапар.
Той го свари със запретнати ръкави и изцапани с масло ръце да разглобява и чисти пушката си. Джапар немалко се зачуди, като видя Сали Яшара да иде у дома му, но още повече се обърка и слиса майка му, стара грохнала жена.
Пиха кафе, говориха за туй, за онуй.
Най-после, когато останаха сами, Сали Яшар нерешително и с мъка, като избираше и търсеше думите си, каза:
— Джапар, много пъти съм мислил за тебе, чоджум.
Трудиш се ти, имаш, не си останал на пътя... право е. Но от занаят до занаят има разлика, все по-хубаво е да си имаш и ти парче земя и да си я работиш, както всички хора. Ето, аз имам...искам да ти помогна...за мене не е мъчно. Вземи! — каза той решително, за да се отърве от затруднението си, и подаде на Джапара една кесия.
Но Джапар не посегна и не я взе.
Още като заговори Сали Яшар, той само гледаше, мълчеше, но нещо се смееше в сините му очи.
— Вземи — повтори Сали Яшар.
— Ще ми ги върнеш, когато можеш. Ще си купиш някое парче нива, ще работиш.
Джапар взе кесията, но не изглеждаше да е убеден, а направи това, колкото да не скърши хатъра на Сали Яшар.
Преброиха парите, за да се знае, че са взети в заем.
— Хайде, че като се ожениш — каза с облекчение Сали Яшар, — ще ти направя една каруца.
Само да се задомиш.
— Аз няма да се женя — мрачно каза Джапар.
— А парите ще взема, щом искаш. Хм... чудно нещо... че нали щеше да правиш, Сали уста, чешма...
— Остави! — прекъсна го Сали Яшар, като стана да си ходи.
— Никаква чешма няма да правя. Каруци ще правя аз, туй стига.
Сали Яшар се върна в работилницата си доволен.
Защо направи това, той не искаше и не можеше да си даде ясна сметка. Но както беше навикнал през времето, когато лежа болен, да се подчинява на дъщеря си, тъй и сега му се струваше, че изпълнява нейно желание, виждаше одобрителния й поглед, усмивката й.
Сали Яшар продължи да работи своите каруци.
Те пееха сега много по-хубаво, отколкото по-рано и Сали Яшар ги правеше тъй не само да задоволи мющериите си, но защото беше вече убеден, че наедно с това той върши онова голямо благодеяние, за което толкоз много беше мислил.
И когато месец-два по-късно го сполетя ново едно нещастие, то не го засегна много дълбоко.
Помина се зет му и Шакире остана вдовица. Тя се върна при Сали Яшар и никой не се учуди, и никой не осъди прибързаността й, когато още наскоро след смъртта на мъжа си, тя се ожени за Джапара.
Сали Яшар работеше сега каруцата, която беше обещал на новия си зет.
Всичко беше готово, дойде ред да се опитат звуковете, които щеше да издава тая каруца, песента, която щяха да пеят колелетата й. Тайната на пеещите каруци, които правеше Сали Яшар, беше в това, че отвътре, между колелото и основанието на оста, той туряше по един челичен диск и тъй като колелото оставаше малко хлабаво, тоя диск се удряше ту в него, ту в оста и издаваше звукове, които, преплетени със звуковете на другите колелета, даваха цяла мелодия. Всичко това беше много просто и ако имаше някаква тайна, тя беше в сплава, в размерите и формата на дисковете, а това знаеше вече само Сали Яшар.
Тия дискове се канеше да изпита сега Сали Яшар на каруцата, която правеше за Джапара.
С чук в ръка той се спря пред тях и се замисли. Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго — любовта между хората. С тая каруца щеше да се връща Джапар и Шакире щеше да го чака. Тя трябва да пее! И Сали Яшар започна да почуква по дисковете с чука, даваше ухо, внимаваше, ловеше всеки звук, проверяваше всяко съзвучие.