Elin Pelin: Samodiva (part 1)


Move the mouse pointer over any sentence to see its translation

Самодива
Това лято прекарах в село, моето хубаво село, вечно огряно от слънцето, кацнало върху живописна рътлина, от която се открива, заградена в широки рамки от далечни планини, безкрайна картина от хълмове и равнини, светнали под небето, напостлана с големи знамена от черни угари, зелени посеви и цветни ливади.

Бях на осемнадесет години.
Нямах никакви грижи. Имах пушка и куче и горях от ловджийска страст. Летните селски нощи, напоени с лекия дъх на полски билки, ме люлееха в сладък сън до гърдите на майката природа. Сутрин, когато над сънните гори се вдигаха като бели воали тънки летни пари и се стопяваха под първия поглед на деня, нарамвах пушката и скитах до вечерта из горските околности, пълни с извори и с дивеч. Дишах планинския въздух, пиех вода от потоците, хранех се с коравия хляб, който носех в чантата си, говорех с птиците и подражавах гласовете им, прегръщах големите мъхнати буки, стройните грани на дъбчетата и играех из гората като някое младо животно. И когато отнякъде се понесеше екливата млада песен на момичетата, които работеха по нивите, аз трепвах и чувах шума на топлата кръв, която пълнеше жилите ми, провиквах се, гърмех с пушката, и гората трепереше от възторжено ехо. Вечери, когато планинските върхове се позлатяваха и долините се пълнеха със сенки, гората стихваше и нощта със своите странни видения дебнешком нахлуваше в нея, аз и моето куче се спущахме по каменистите чукари и по пътя край Лилови кошари се връщах в село.
Всякога избирах тоя път.
Там по това време прибираше стадото си Лилова Калинка, малката пастирка, и нещо ме теглеше нататък.
Като минавах по дола, аз виждах отвъд на рътлината върху голямата канара край пътя тънкия силует на Калина, изрязан върху вечерното небе.
Тя стоеше на канарата боса, гологлава, с пръчка под мишница, плетеше чорап и пееше. Около нея кротко пасеше пръснато стадо овци и мекия глас на звънците успокоително трептеше в здрача. Щом ме виждаше, тя преставаше да пее, подвикваше нещо на стадото и се скриваше. Когато отминех далече, там пак екваше нейната сочна песен, високо, проточено, със странни провиквания. Нейният глас се носеше в спокойната вечерна тишина някак диво и будеше в ума ми спомени за страшни работи, за разбойничества, грабежи и кръвнини. Кучето, и то като че предчувствуваше някаква опасност, тръгваше до краката ми и се озърташе плахо.
Калина беше на шестнадесет години, слаба, стройна и мила.
Наричаха я Пшеничката. Очите и бяха големи, сини като синчец и светли. Лицето и беше меко и нежно, като че слънцето само беше я пазило.
Нещо ме теглеше да я чуя, да я видя и ми се струваше, че и тя ме чака.
Но когато исках да и кажа нещо, тя се изчервяваше, шъкваше на овците и избягваше подире им.
Веднаж я заварих при едно кладенче в гората.
Беше се навела и пръскаше лицето си с вода. Като ме видя, тя трепна. Мокрото и лице, зачервено от студената вода, лъхаше преснота и младост. Тя се смути, прибра краищата на пребрадката си и застана пред широката плоча на кладенчето като малка търсиопашка. Аз поисках уж да я поздравя, но не казах нищо. Кучето слезе при една локвичка и почна шумно да пие вода.
— Колко е жадно! — каза тя.

— Уморено е.

— То се знае, като скитате толкова!
— Тя се засмя и почна да гледа с внимание кучето, което беше застанало отстрана, и от мократа му муцуна падаха капки. То пърхаше и се облизваше. Тя направи с ръка жест на отвращение.
— У, какъв е, не мога да го гледам.

И каза на мен:

— Толкова скиташ, пък никога не съм те видяла да се върнеш с лов.

Тя позна, че нейните думи ме клъвнаха, и се засмя.
Аз не и оитговорих нищо. Тя ме гледаше упорито със своите чудни сини очи.
— Таквиз ловци съм виждала много!

По лицето и заигра пак загадъчна, обидна и хубава усмивка.
Зъбите и блеснаха бели и чисти като налягали овци.
— Завчера, ако да не бях аз, ти щеше да убиеш заек...

— Как тъй?

— Кучето гонеше добре, но аз го подмамих и го забърках.

— Защо?

— Е тъй, да те ядосам.

— Тя пак се засмя.
Нейната усмивка приличаше на слънце, което в миг пробие облаците, светне над полето и пак се скрие.
— Значи, мразиш ме?

— Отде-накъде да те мразя?
Мога да ядосвам някого и да не го мразя.
Облак пак затули слънцето.

— Къде си ходила?

— Търсих едно звънче...
Не си ли намирал някъде звънче?
— Не!
Какво звънче?
— Мъркушка вчера си изгуби звънчето.

— Коя Мъркушка?

— Мъркушка, една наша овца.
Не ме е яд зя звънчето, а за герданчето — първото герданче, което съм уплела от мъниста. Колко беше хубаво и колко бях мъничка, когато го плетох!
— Ти и сега си мъничка.

Тя се обиди и направи строго лице.

— Не съм толкова, колкото си мислиш.
Боже — каза тя, — всички ме ядосват, че съм мъничка. И всички ме подиграват.
— Това не вярвам.
Толкова хубаво момиче...
— Да, хубаво!
Виж каква съм руса! Прекръстили ме Пшеничката, защото съм приличала на узрял клас, и очите ми били като на котка. По нас не обичат русите хора.
— Ти приличаш повече на божур сред нива, а не на клас.

— Ето, пък ти измисли друго.
Боже, пък на кого съм се метнала! На никого в село не приличам. Всички черни като циганки, аз руса като някоя самодива.
— Ти трябва да се гордееш с тая златна коса и с тия морски очи.

— Какви — морски ли?

Тя се изсмя високо и звучно с един смях, свеж и сочен, който като че избликва от кладенчето.
После изведнъж попита:
— Ти обичаш ли русите хора?

— Разбира се.

— Колко си глупав!

Калина ме погледна трогателно и продължително.
Радост и обида се сборичкаха в мене. Усетих, че пропадам, че съм завладян всецяло от това мъничко създание, прилично и на сърна, и на лисица, и на клас, и на цвете, и на врабче, и на дяволче.
В гората бавно проникваше вечерта.
Ние с Калина тръгнахме мълчаливо. Наоколо всичко се спотайваше. Само тревожно и непрестанно гукаше гургулица. Въздухът миришеше на вода и шума. Без да си проговорим нито дума, ние прехвърлихме баира, от дето се виждаха техните колиби, и се спуснахме по каменистата пътека надолу. Запад гаснеше. Душата ми се пълнеше с нещо топло, приятно, неизразимо хубаво и се топеше като деня в нежността на тихата лятна вечер. Калина, Пшеничката, вървеше успоредно с мене и от време на време се навеждаше да къса цветя из храстите. Тя ми се струваше по-хубава от царската дъщеря в приказката. Тя вървеше леко, и аз мислех, че с мен върви някакво видение, изскочило от гората да ме изпрати с тая полска китка.
— Кого обичаш? — попитах аз.

Тя се възпря, погледна ме и не отговори.
В здрача очите и изглеждаха тъмни.
— Нашият ратай Лукан често ми говори за тебе.

Тя се засмя и веднага скриви в храстите към колибите.

— Сбогом!