Elin Pelin: Samodiva (part 2)


Move the mouse pointer over any sentence to see its translation

Останах сам и мъка сви сърцето ми.
Не зная отде-накъде и споменах за Лукан, нашия ратай.
Той беше двадесет и пет годишен момък, беден, срамежлив и тих, с добра, спокойна и мечтателна душа. С него ние често нощувахме в дъсчената колиба край нашата ливада, дето почваха кукурузите, недалече от колибите на Калинкини. Вечер, седнали край тлеещия огън, Лукан ми разправяше дълги приказки за бедни момци, които се женили за царски дъщери с помощта на вещици, на чудеса, на врани и на лисици. Неговият тих и равен говор приличаше на еднообразното шумолене на кукурузите. Цялата негова мечтателна душа се превръщаше в поток от сладки и нежни звуци, в които имаше ширината на полето, шума на класилата ръж, игривото бърбукане на извора, напева на реката, далечен отглас на момински смехове и песни, страхотната таинственост на горските усои.
— Познаваш ли Калина, Пшеничката? — попита ме веднаж той.

— Познавам.

— Хубаво момиче, нали?

— Много хубаво.

Той въздъхна.

— Защо?
Обичаш ли я?
— Как може такова нещо?
Колко, колко е далеч тя от мен. Тя е слънцето, аз — калната земя.
Той каза това красиво, сърдечно и хубаво като поет и ме погледна тъжно с кротките си очи.
В тях светна и угасна сладка мечта. Една въздишка, препълнена с копнеж, се изтръгна от гърдите му. Лицето му стана тъжно, каменно.
Веднаж срещнах пак Калина в гората.
На главата си беше турнала венец от букова шума, цветя и буренак. Очите и бяха необикновено сини. Тя въртеше в ръката си дълга пръчка, подскачаше по пътеката и пееше скокливо. Като ме видя, смути се.
— Още ли търсиш звънчето? — попитах аз.

— Не, кой знае де е паднало.
Ако го намериш случайно, ще ми го дадеш ли?
— Ще го дам на Лукан, да ти го даде.
— Пак неволно и споменах за Лукан. Моята шега беше неуместна. Калина се разсърди, блесна като светкавица, застана пред мене права, зла като усойница, и ме погледна люто. Стана ми тежко и аз се разкаях, по-скоро — уплаших се. Но тласкан от някакво ревниво, острозъбо чувство, на което не можех да противостоя, аз продължих:
— Лукан е добро момче.
Знам, че ти го обичаш.
Тя ми каза със злост:
— Отде-накъде ми въвираш в очите тоя Лукан?

И отсече:
— Обичам го, разбира се.

Тия думи ме клъцнаха отровно в сърцето.
То се сви от болка.
Тя пристъпи към мен, стисна зъби, удари юмручетата си и каза:
— Пукни от мъка, де!

И се заля в смях, висок и проклет, който се чу далеч в гората.
Насмалко щях да заплача. Веднага тя омекна, погледна ме състрадателно, пусна пръчката, разтвори мъничките си ръце, хвърли се диво и безмълвно на шията ми, впи устата си в моите и остана дълго така.
Аз притисках до себе си треперящ нейното малко телце, дишах горския мирис на косата и и не знаех какво да кажа.
Тя ме пусна и отскочи назад.
— Разбра ли!

И като ме удари нежно с едно цвете по лицето, рече ми галено:
— Гражданче.

И шумна из храстите.

Останах шеметен и не можах да я повикам.
Краката ми трепереха от вълнение и аз седнах на тревата. През листите на гората играеха слънчеви лъчи и се сипеха като златни монети по земята. Душата ми се изпълни с тия игриви лъчи и цял ден там бе светло, топло и цялата гора миришеше на чудната Калинкина коса.
Когато вечерта се спущах по козята пътека към тъмните колиби, аз примирах от вълнение.

Калина стоеше върху голямата канара край пътя боса, по ръкави, без пребрадка, малко разчорлена, с пръчка под мишница и плетеше венец.
Силуетът и се очертаваше върху огнения хоризонт като бронзова статуя на някоя света пастирка от библейските времена.
Тя пееше с провиквания.
Стори ми се, че някоя милосърдна птица се обажда, за да покаже някому пътя.
Като ме видя, тя прекъсна песента си и изчезна от канарата.
Искаше ми се да я видя. Цял ден бях чакал този вечерен час. Спрях се на пътя, обезсилен от сладка умора.
Отведнаж върху главата ми буйно се разсипа сноп от цветя и екна сочния смях на Калина.
По бързия трепот на босите и крака познах, че избяга. Прегърнах цветята, които бяха паднали на гърдите ми, притиснах ги до сърцето си и чаках дълго. Но тя не се яви.
Тая нощ в дъсчената колиба ние с Лукан, лежейки върху постилката от прясно сено, приказвахме за Калина до бели зори, когато звездите почнаха да се стопяват в прояснените небеса.

На другия ден тя се връщаше от кладенеца с пълни менци и мина по пътечката през нашата ливада.
Аз я спрях:
— Дай да пия вода!

— Кладенецът не е далеко, ако си жаден, иди пий — каза ми тя сопнато.

Погледът и беше строг и насмешлив.

— Ще дадеш ли да пия?
Това ще ти е глоба, задето минаваш през ливадата.
— Друго не искаш ли?
— каза тя наранително.
Обида, гняв и любов заблъскаха кръвта ми, задушиха думите ми.
Тя ме гледаше се така изпитателно и насмешливо с големите си сини очи и от нейния поглед ми се стори, че вее хлад.
— Какво ще кажеш — рече тя, — да не мислиш, че съм изгоряла за теб!

Тя се изсмя високо и ме остави.
Стори ми се, че измряха всички цветя по ливадите, че замлъкнаха всички щурци, че избягаха всички птички, и аз останах сам-самичък, нито на земята, нито на небето. Моят светъл младежки мир потъмня, върху моето слънчево настроение се напластиха сянка върху сянка.
На другия ден рано сутринта на вратата на колибата се почука.
Чух веселия глас на Калина:
— Ей, сънльо, зайците те чакат!

Аз излязох бързо.
Лукан беше отишъл на работа. Калина стоеше пред колибата.
— Спиш като малко дете.
Блазе ти! Пък аз още кога съм станала. Знаеш ли какво?
Тя сияеше от радост.
Черните облаци, нападали във душата ми, се надигаха един по един.
— Какво?

— Днес цял ден съм сама.

Аз стоех на вратата и я гледах стопен от любов.
Тръпнех от страх да не я пропъдя пак.
— Пусни ме да видя колибата ти.

Аз се отместих от вратата.

Тя се гушна вътре като врабец в гнездо и се тръшна на сеното.

— Ти имаш царско легло.
Влез вътре, не стой като пън.
Аз влязох покорно.
Тя притвори вратата с крак.
От тоя ден нататък аз почнах рядко да ходя на лов.
Калина стана за мене всичко. Ние се срещахме често в колибата, в гората, при кладенеца и в големия бъзунек между кукурузите, дето бяхме си направили едно вълчо обиталище. При всяка наша раздяла ние умирахме от копнеж за нови срещи. Калина, Пшеничката, нежния клас, се преобрази в разкошно живо, хищно цвете, което цял ден пееше, викаше и искаше да прегръща. Аз посърнах, пребледнях, и в моите очи всички виждаха гузност.
В това време дойдоха да прекарат лятото у нас едни далечни роднини от града.
Две стари дами и хубавата госпожица Николина, току-що свършила гимназия. Тя имаше дълга, кестенява коса, която падаше върху плещите и на два разкошни плетника, завързани със сини панделки. Тя никога не бе ходила на село, и сега изглеждаше попаднала в друга земя.
Още на втория ден аз ги заведох на ливадата, дето нощувах.
Госпожица Николина се разтича по тревата, завика и запя като птичка, избягала от клетка. Тоя свят беше и нов, тя не беше виждала косачи, щъркели. Оная голяма птица, която хвърчи по ливадите вечно сама, и направи дълбоко впечатление. Тя ме питаше за имената на дърветата, на цветята, на баирите, удивляваше се на моите знания и ме гледаше със страхопочитание.