Elin Pelin: Samodiva (part 3)


Move the mouse pointer over any sentence to see its translation

Тоя ден аз бях хвърлил изцапаните си ловджийски дрехи, бях облечен хубаво, с яка и с нова сламина щапка. Ние закусихме под сянката на големия дъб и станахме да се разходим. Николина ме улови подръка и тръгнахме да пием вода. Старите останаха.
Госпожица Николина се държеше за ръката ми, тясно прилепена до мене, и въпросите и възторзите и нямаха край.

На кладенеца баша Калина.
Като ме видя подръка с тая непозната мома, тя побледня. Аз също тъй трябва да не съм бил спокоен, защото госпожицата, като ни погледна и двамата поред попита:
— Коя е тая?

— Добър ден Калино!

Калина не отговори.
Тя прибра бързо менците и се отдалечи с наведена глава.
Вечерта аз не можах да я видя, според както бяхме си казали.
Срещнах я на другия ден при техните колиби. Връщаше се с ръкойка класове и сърп в ръката. Като ме видя, тя бързо се отби от пътя. Аз я пресрещнах.
— Защо бягаш?

Тя ме погледна с укор и злоба, и каза гневно:
— Махни се от пътя ми.
Ти имаш годеница!
— Това не е истина!

— Видях.
Махни се!
Сърпът блесна в ръцете и.
Тя замахна към мен, готова да ме клъвне в очите, изхвуча нещо зло, заканително и избяга.
Няколко деня след тая случка аз не я срещнах никъде, нито видях вече нейния тънък силует на канарата, нито чух песента и.
Това ме измъчи. Много пъти обикалях колибите им, дебнех из кукурузите, но тя ми се не мярна никъде. Лукан спеше вече сам в колибата на ливадата. Питах го няколко пъти, виждал ли е скоро Калина. Той ми отговаряше сухо, че не е.
Една лунна вечер, като излизах из кукурузите, дето бях ходил на чакане, стори ми се, че из нашата колиба изскочи жена и бързо се изгуби в корийката.
След това чух кавала на Лукан. Неговите шумливи, страстни и копнеещи звуци изпълниха душата ми с мъка и ревност. Коя беше тая жена? Дали не беше Калина, моята мъничка пшеничка? Не можех повече да търпя.
Реших да ги следя.
Една вечер седях до тъмно скрит в корията, после се промъкнах тихо и се покачих на натоварената със сено кола, оставена в ливадата за,тре. Оттам аз виждах осветената от огъня Калинкина колиба, дето дълго се мяркаха човешки сенки. Когато всичко утихна, тъмната фигура на Лукан премина ливадата и дойде под колата, на която бях аз, седна и наду кавала. Толкова дълбоко, толкова трогателно и занесено той никога не бе свирил! И ето, на неговия страстен зов отговори едно сърце. Лека женска фигура, с бяла пребрадка, се зададе тихо и прекоси тичешком ливадата. Кавалът на Лукан замлъкна. Чух шепот и познах гласа на Калина. Те бяха под колата.
Любовен шепот!
Занемял кавал! Тиха лятна нощ! Дъх на сено. Ревност, любопитство, гузна съвест. Струваше ми се, че се изпарявам като миризмата на сеното на малки частици, и от мен остана само едно излишно и жалко нищо.
— Не мога!
— чух, сопнато каза Лукан.
— Страхливец!
Като спи, гръмни с пушката върху леглото му, запали колибата и бягай!
— Не се шегувай!

— Кога ще спи в колибата?

— Утре вечер.

— Помисли до утре вечер, или и ти ще пострадаш.

— Калино, ще му обадя.

— Ах!
Луко, Луко, ти не ме обичаш — почна да шепне и да го целува тя.
Те се потаиха и аз дълго не можах да чуя нищо.
Най-после видях двете им тъмни сенки, прилепени една до друга, преминаха ливадата и изчезнаха като видения.
На другия ден аз седях в градинката у дома и мислех за снощната случка.
Искаше ми се да намеря Калина, да и кажа колко страдам, да открия плана и и с благородна гордост да и простя. Лукан дойде при мен замислен и не вдигна очи да ме погледне. Само каза със заекване:
— Тая вечер времето не ми харесва.

— Защо?
Пък аз мислех да дойда да спя при тебе на колибата.
— Тая вечер на мен не ми се ходи там.
Няма да ида.
— Пък аз искам да ида.

— Нощите станаха хладни, сеното се прибра, по къра няма вече хора.
Какво ще правиш на колибата? Тази вечер да спим тук на хармана. Ще ти разкажа една хубава приказка. Не е ли се едно?
Лукан дълго ме убеждаваше да остана, и гласът му беше плах и отчаян.

— Да оставим тая проклета колиба.
Не сме вълци да спим по гората. Пък да ти кажа правото, сънувах един лош сън. Нещо за колибата…
Аз дълго мълчах.
Лукан се чешеше зад врата и чакаше. Виждах, че той се боеше от Калина и искаше да ме предпази.
— Като е така — няма да ида — казах.

Отведнаж хубавите очи на бедния момък се засмяха и овлажняха.
Той се обърна настрана и се отдалечи бавно. Душата му беше облекчена.
На утрото отидох на ливадата, като заобиколих през корията.
Колибата беше изгоряла. На мястото пушеха последните недогорели въглени. Горе на канарата, край пътя, стоеше Калина с втренчени към дима очи. Като ме видя, тя трепна, изгледа ме странно и избяга с резкия писък на птица.