Йордан Йовков: Женско сърце (part 1)


Move the mouse pointer over any sentence to see its translation

Женско сърце
За сина си Илия, откакто забягна от село, пет-шест години дядо Георги беше слушал само лоши работи, но най-после чу и нещо добро: Илия го видели в града, минал бил наскоро отсам границата, излизал на пазаря, купувал и препродавал коне.
И не бил предишния Илия — наконтен, пременен, седял на една маса с големци, пари имал. Дядо Георги не знаеше да вярвя ли, или не, но ето че Илия си дойде: дълголик какъвто си беше, избръснат, чист. Салтамарката му не беше от аба, а от хубаво кафяво сукно, чизмите му бяха набръчкани на глезените като хармоника. И доде си той не с чужда каруца, а със своя собствена. И каква каруца, какви коне!
Сиромашкия обор на дяда Гергя не беше виждал таквиз коне.
Конете сякаш сами знаеха цената си и когато дядо Георги стоеше малко настрана и им се любуваше, те го гледаха някяк пренебрежително, с отпуснати наполовина клепачи и сладко хрупаха сеното. Дядо Георги гледа зъбите им — млади коне, пет, шестгодишни. Тънки, горещи, теси приличаха като близнаци — и двата бяха еднакви на ръст, светлокафяви, а гривите и опашките им още по-светли, почти бели. Коне с такъв косъм са нещо рядко и наистина са много красиви.
За да се похвали, дядо Георги беше минал през цяло село, като на много места се беше отбивал.
Най-после рече да се поспре и при Тодора.
— Помози бог, Тодоре!
Помози бог, Аничке — извика весело той и застана отвъд плета. Тодор и Аничка си правеха нов обор, също тъй както по-рано пак сами бяха си правили и къщата. По-право, разпореждаше се за всичко Аничка, а Тодор и помагаше, защото тая Аничка я биваше за всичко.
— Ха да ви е чистито! — каза дядо Георги, като видя, че за ден-два сградата бая беше отсксочила над земята.

— Сполай ти, дядо Герге.
Честита радост и на тебе. Доде си момчето, а?
— Доде си.
Доде си Илия.
— Пораснал, мъж станал.
А конете, конете — много хубанви коне! Аз ги видях.
Говореше само Тодор, защото Аничка, ако и да се въртеше все наблизо и чуваше какво се приказва, мълчеше и само очите и като че се смееха.

— Видя ли какви коне?
Видя ли какви коне? — повтори няколко пъти дядо Герги. — Конете цена нямат. Ний вчера отидохме с Илия до Аптаат да види вуйка си. На връщане, като додохме до могилата и зехме да наваляме надолу, че като рекоха сега онез ми ти коне ще бягаме, не можем да ги узаптим. Илия ми дума: “Дръж, кай, тате, дръж и ти дизгините да теглим двама, че отидоха!” Едвам ги удържахме. Силен добитък.
— Хубави са кончетата, да са живи! — каза Тодор. — сега на Илия една булка трябва.

— Ще бъде, Тодоре, ще бъде.

Очите на Аничка светнаха и сякаш още повече се засмяха.
Тя носеше кирпичи, като ги държеше опрени на коленете си, бъркаше кал, вадеше вода. И ходеше леко, напето, сподигната отпред пола, боса. За да не я гори слънцето, беше се забрадила с бяла жетварска кърпа, тъй че само гладкото и чело, извитите й вежди и черните й очи се виждаха. Тя цяла беше изцапана с кал, но пак беше хубава. Дядо Георги знаеше, че едно време Илия беше имал закачка с Аничка, но то беше отдавна, то се забрави.
— Чуваш ли? — каза дядо георги и усмихнат, посочи към Геновата кръчма насреща.
Там свиреше гайда. — Моя юнак е, Илия е. Нека да се повесели. Нека им даде да разберат на чорбаджиите, че и той е мъж, и той знае да печели.
Дядо Георги поглежда Тодора, който се подсмива, среща още веднъж черните очи на Аничка и си тръгва.
Като се върна в къщи, той най-напред се отби в обора, за да види конете. След туй седна пред къщи. Към обяд си доде Илия, весел, зачервен.
— Бях при Тодора — казва дядо Герги, — те, с Аничка, все сами си работят.
Нов дом си правят.
— И аз бях при тях отзарана.
— Илия гледа настрана и удря с една пръчица по нагърчените си чизми. — Аничка не ме поглежда. Да рече: “Ела, Илия, влез в къщи да те почерпя едно кафе.” Нищо, ни дума. Мълчи.
— Работа имат хората бе, синко, не виждаш ли?
Дядо Георги иска да каже още нещо, но замълчава. Едно време Илия беше ратай у Аничкини. Той беше се любил с нея, дори беше се похвалил, че ще я вземе. А изведнъж, без да се надява някой, Аничка се ожени за Тодора.
— Като че не сме яли един хляб с Аничка и не сме мятали снопите с нея — подзе Илия.
— А сега ще ми се курдисва. Добре де! Нека тъй да е.
След пет-шест деня Илия замина за града, а като се върна, конете ги нямаше — доде си с чужда кауца.

— Де са конете?
Какво направи конете? — попита дядо Георги.
Илия потупа джоба си и се смее.

— Ей ги де са конете, продадох ги.

— Бе, синко, какво направи?
Таквиз коне! Де ще ги намериш?
— По-хубави ще купя.
Тези нищо не са.
Илия пак завървя на Геновата кръчма.
Понякога той се отбиваше при Аничка и Тодора, гледаши ги как работят. Приказваше само с Тодора, защото ако кажеше нещо на Аничка, тя мълчеше, преструваше се, че не го е чула. А пък си беше спокойна, гледаше го със светлите си усмихнати очи и не искаше да знае, че има чужд човек.
— Една-две години бях към Тузлата — разправяше Илия.
— Бях при един чокоин, векилин му бях на чифлика. Ама чифлик — две села, като туй. Много ме обичаше. “Ти, кай, няма да си ходиш, не те пускам.” Имаше дъщеря — Мариора се казваше. Иска да ме прави зет. “Тъй ли? — рекох. — Няма го майстора!” и да ме няма.
— Тогаз ли мина отсам?

— Не, сетне.
Сега аз бях в Ески Джумая, на панаиря. Свити хора са туй нашите българи, аретлик, не са като власите. Власите го карат на живот. И защо не? Туй ще остане на чиляка. И аз обичам... аз като вляза нейде, на панаиря, и кажа на лаутарите: “Свирете! И — дай вино, дай туй, дай онуй” — те ме гледат и се чудят. Че какво защо са ми пари...