Konstantin Konstantinovr

Konstantin Konstantinov

Konstantin Konstantinov: Den po den (del 1)


Oversatt av Arne Hult


Move the mouse pointer over any sentence to see its translation

На един от прозорците на хотел „Централ” стои облегната млада жена и гледа навън. Мокър октомврийски следобед е прихлупил градеца. Довчера бяха слънчеви дни — последните хубави дни на есента — тихи, топли, прозрачни. Но през нощта заръмя незабелязано, баирите, стрехите, градинката на кръстопътя — всичко потъна във воден прах и на земята лъсна тъничка черна кал.
По улиците се точат тежки каруци, дълги волски кола с чергила, бързи, смешно високи, боядисани жълто кабриолетчета, коне, натоварени с кошове, зад които крачат хора с калпаци.

hotel

Кадър от филма „Хотел «Централ»” (1982)

Вдругиден е панаирът, големият есенен панаир, и от всички околни селища се стича народ към мегдана накрай града. Там вече се разпъват палатки, приготвят сергии, стоварват стока.
Надвесена от прозореца на първия етаж, младата жена гледа с любопитство непрекъснатата шумна върволица отдолу.
Влагата става по-студена, тя се дръпва за минута, загръща се в плетен розов шал и отново се обляга на прозореца. От време на време по лицето й пробягва едва забележима усмивка: някой мъж отдолу минава и тайничко й кимва. Това е Тинка, камериерката на “Централ”, позната почти на всички в града. Нейната подстригана руса глава, с големи кафяви, лениво-добродушни очи, с бяла и чиста кожа на охранена жена, изпъква с розовия шал в тъмната рамка на прозореца като ония големи цветни образи, залепяни по латерните.
Един стар, изкалян автомобил, отрупан с куфари, чували и бохчи, спира с рев отсреща, до агенцията.
Отвътре слизат един след друг измачкани хора, снемат багажи, помайват се, объркани в навалицата. Тинка гледа отгоре и изведнъж си спомня своето пристигане преди две години. Беше също такъв дъжделив ден. До нея стоеше стражар. Беше й страшно и срамно. После в участъка я намери онзи, агентът от София. Взе я оттам й я заведе в хотела, дето вече беше подготвил работата. Казаха й, че я вземат като камериерка, за хатър на агента. Условията — стая и храна безплатно, за другото — сама да си изкарва.

Кадър от филма „Хотел «Централ»” (1982)

Огледаха я от глава до пети с ония мътни, ухилени, лепкави погледи, които тя вече познаваше от София.
По-късно, колчем се опитваше да си спомни този именно първи час, тя не успяваше.
Всичко беше разпокъсано, объркано, сливаше се едно с друго, както в сънищата. Но изведнъж, още същата вечер, когато при нея дойде стопанинът на хотела и след това агентът, бъркотията и страхът изчезнаха. Разбра се, че всичко ще се нареди горе-долу добре и животът наистина потече равно, без тревога, дори приятно. Стаичката беше отделна, до стълбите, тясна и тъмна, но тя беше сама в нея. За грубата работа имаше момче, тя се грижеше само за бельото и да посреща пасажерите. В градеца веднага узнаха за новата камериерка, но тя се държеше на цена и имаше отбрана клиентела. Дваж в седмицата идваше агентът, който я бе настанил тук, и продължаваше да я покровителства. Тя го приемаше любезно, като свой човек, с малко страх и с желание да му угоди. И макар че той беше грозен момък, извратен и с лош дъх в устата, тя малко се гордееше с него. Все пак тука той беше единственият й познат от по-рано човек и тя знаеше, че зависи от него. Понякога му услужваше и с пари, приятелски, без да й се зловиди.
— Видя ли как те наредих, Тинче?... — думаше често той.
— Мене слушай и няма да объркаш!...
Тинка прави усилие да прецени не е ли наистина сбъркала, затваря за миг очи и клати глава.
Хе, то се знае, че не е сбъркала! В паметта й се превърта животът допреди две години. Малката къщичка на сестра й при Захарната фабрика, сиромашията, всеки ден по-черна, плетачното ателие, дето работеха шест други момичета като нея. Те всички бяха минали вече през ръцете на нисичкия, шишкав стопанин, мина и тя по реда си. После онзи хубавец шлосер, който я водеше вечер на кино и в сладкарници и след това в квартирата си. Най-после оная къща в центъра на града, дето една от другарките й я заведе в един празничен ден. Там идваха непознати господа, черпеха ги с хайвер, вермут и пасти и плащаха добре. Тя минаваше за ученичка в стопанско училище, можеше да се пооблече, да носи копринени чорапи, да купува шоколадчета на сестриното си момиченце. Докато една вечер нахълтаха стражари и цивилни, отведоха всички в полицията, държаха два дни момичетата и после ги интернираха. Ей тогаз случайно в коридора на полицията я видя нейният бъдещ покровител, агент от това градче, и успя да я настани тук. Всичко това й се струва сега много далечно, макар че нищо не е забравила. Сега тя беше спокойна, минаха много дни без тревоги, всичко се бе наредило добре. Агентът отдавна се бе загубил, но тя нямаше вече нужда от покровителство — опозна сама града и хората и така ден по ден се изнизваха едни и същи, сити, мързеливи, полутъмни, като стаичката й, която имаше прозорче само към коридора. Тя бе израснала вече, наля се, млада, едра, хубава жена, с ленив сластен вървеж, който привличаше мъжете. Беше си спестила дори и някоя пара, но сама не знаеше защо й са пари, освен за премени и да праща сегиз-тогиз на сестра си. Понякога, когато биваше сама нощем, някаква тегота я натискаше, ставаше й мъчно, без да разбира защо, спомняше си една пъстра басмена рокличка, с която ходеше в плетачницата, и заплакваше. На другия ден това минаваше и отново се занизваха ден по ден.
В коридора задрънква звънец, затропват ситни стъпки, отварят се врати.
Мислите на Тинка се откъсват. Идеха гости в хотела и Ленчето, другата камериерка, която пристигаше от съседния град за панаира и когато се случваше повече работа — ги посрещаше. Смешно момиче беше това Ленче! С черна, къса над коленете рокля и жилести крака, които приличаха на бутилки с много тесни уста, винаги обути в черни копринени чорапи. Тя имаше съвсем тънко кръстче и с панделка на голямата си рошава, с оскубани вежди глава, приличаше досъщ на бързо насекомо, с учудено-оскърбен и в същото време закачлив израз на лицето. Те се спогаждаха добре двете, не си завиждаха и не си пречеха. Всяка си имаше свой периметър на работа: Тинка приемаше редовните гости на хотела и местните хора, Ленчето се занимаваше със случайните посетители и панзирджии.
Здрачава се.
Дъждът все така ръми. Градецът цял е потънал във влага. Отсреща в бозаджийницата светва лампа. Тинка се изправя да затвори прозореца и изведнъж се засмива дяволито. Долу, при будката за цигари, стои възрастен, солиден господин, крадешком поглежда нагоре и прави таен знак. Един от местните богаташи — набит, с малко коремче, с подстригани мустаци, добре облечен. Тинка му смига и отново се засмива. Тая сутрин тя беше на баня и така се случи, че от другата страна на чучура седнаха неговата жена с три-четиригодишното си момиченце заедно с жената на аптекаря. Тинка знаеше и двете жени от улицата, но никога не можеше да си представи, че без дрехи са толкова безформени и грозни. Аптекаршата — мършава и черна възрастна жена, със сбръчкана кожа и посивели, но червени в корените коси. Другата — млада, бяла, цяла космата, с увиснали гърди н корем надиплен и смъкнат. Само детенцето — крехко, розово като фарфор, приличаше на чудесна гола кукличка. Двете дами се спогледаха, преди да се настанят, казаха си нещо шепнешком, потърсиха с очи дали няма друго свободно място и най-после с недоволни, остри лица седнаха. През всичкото време, докато се миеха, те хвърляха бързи, враждебни погледи към младата жена, която забелязваше това и съвсем спокойно продължаваше да ги оглежда цели.