Konstantin Konstantinov: Den po den (del 2)


Move the mouse pointer over any sentence to see its translation

Тя познаваше твърде добре съпрузите и на двете. Тоя, който беше сега долу, винаги тежък, неразговорчнв, с шумно, похотливо дишане, с едри пари в единия джоб на панталоните, а в другия — верижка с куп раздрънкани ключове. Той беше щедър, внимателен, ней беше дори приятен. Аптекарят, поприведен, плешив, мазно усмихнат, с неприятно меки и топли ръце, които миришеха на болница и които брояха дребните пари като грамчетата в аптеката. Тя гледаше жените сега, спомняше си как хайдушки се вмъкваха мъжете им в нейната стаила и още по-дебнешком излизаха, разбираше тия съпрузи много добре и изведнъж се почувства горда. Та кой ли мъж пък би могъл да хареса такива плашила!... Тя прибра косите си назад, погледна своите малки, запазени още гърди а се усмихна сама на себе си. В това време детето неочаквано се плъзна и политна да падне на плочите. Тинка скочи веднага, успя да го хване, ръцете й прегърнаха мокрото, нежно телце и без да съзнава, го притисна към себе си. Някакво старо, забравено чувство я заля като топла вълна. Така преди години тя къпеше в корито малката дъщеря на сестра си и в гърдите й се издигаше нещо особено, неразбираемо, от което й се искаше да плаче, без да усеща мъка.
Жените трепнаха уплашени, бързо прибраха детето и майката сухо рече:

— Мерси...

След малко извърна глава и добави с крива усмивка:

—- Вие нали бяхте... госпожицата от „Централ”?...

Тинка кимна:

— Да, госпожа... камериерката на „Централ”...
- Другата я изучаваше с поглед и продължи:
— Каква ви е чиста кожата... като на петнадесетгодишно момиченце!... — обърна се към аптекаршата и ядовито рече:
— Има защо мъжете да ви харесват...
Тинка бе станала и се изполиваше, преди да излезе.
Тя тръсна коси назад, изправена пред двете жени като чудесна статуя на хубава и снажна жена, и сега тя пък се усмихна:
— Не е от годините, госпожа!
То си е от Господя! — спря се и предизвикателно се изкиска:
— Пък хубавото всеки го харесва — какво ще му правиш?
Мъж ли, жена ли, все му се ще по-хубавичко!...
Плисна се още веднъж и гордо-гордо затрака с налъмите към вратата.
Ей тази сценка си спомня тя сега и съвсем се развеселява. Затваря прозореца и слиза до кухнята да вземе вечерята си. Из коридора трополят хора, по стълбите мъкнат куфари, в двора дрънкат звънци на брички и каруци, някой в тъмното се обажда:
— Здравей, Тинке!
Как си!...
През прозорчето на кухнята тя надниква в „ресторанта”, отделен от кръчмата със стъклена врата.
Цялото помещение е пълно с глъчка, тракане на чинии и чаши, одимено от тютюн и мирис на гозби. Тинка търси с очи познати. Ето ги, те са дошли вече, повечето от търговските пътници, най-приятните гости на хотела. Това е началото на техния сезон. През цялата есен, зима и пролет те ще пристигат и заминават със своите грамадни, тежки чанти, опасани с ремъци, с яки куфари, издути от всевъзможни мостри.

Кадър от филма „Хотел «Централ»” (1982)

Те идват почти винаги на групи, като че се подушват един друг от най-различните краища, шумни, щедри, гуляйджии, и носят единственото разнообразие в прихлупените дни на хотела. Тинка е приятелка с всички. Те са простички, добри, весели, познават сума градове и хора и умеят да разказват интересни неща.
Тука е вече Попето, приличен на мишка — дребен н дълголик, със своите шарени селски кърпи и басми.
Ето го и куция Паламаров с ножчета за бръснене и целулоидни изделия. Дошъл е и Лалго Габровецът, помъкнал два куфара кожени дамски чанти и портмонета. Тинка им кима приветливо през прозорчето:
— Добре дошли!
Добре дошли! Ами де останаха другите — Събчо, Каракаш?
— Идат, идат...
Утре, други ден и те ще довтасат — отвръща Паламаров. — Завчера се срещнахме с Каракаша на Старозагорската гара: „Довиждане, кай, на панаира!”
Тинка взема чинията си и парче хляб и тръгва за горе.
Лицето й е спокойно. Не й трябват другите, тя искаше да знае само за Каракаш. Утре-други ден! Е, сполай на бога! Вече толкова месеци чака тя тоя есенен панаир. Сяда на леглото си в тясната стаичка, в която мирише на „Парфюм д’авантюр”, гледа набодените по стената картички снимки и не ги вижда. Откъм стаите долита заглушен, престорен вик на Ленчето, преплетен със смутен мъжки говор. В прозорците потракват капки дъжд. Един автомобил долу бучи и не тръгва. Тя седи така, като унесена, и забравя да се храни. Откога познаваше тя Каракаша — тоя висок, прехвърлил отдавна четиридесет години мъж, с червено рождено петно по цялата лява буза, в стара полушубка, с агнешка кожа на яката? Тя не може да си спомни добре, струва й се, че винаги го е знаела, има го отдавна като съвсем свой човек. Когато видеше поприведената му фигура, натоварен с чанта, на която бяха залепени буквите Д.М.С. — той предлагаше конци и прежди от тази фирма, — когато чуеше синкавия му глас и зърнеше сивите, сякаш избелели очи, винаги й ставаше драго. Чуден човек беше тоя Каракаш! Всички други тук й викаха „Тинке”, само той не можа да се научи и казваше „Тинко”. Дори и от това й ставаше хубаво. Една вечер, в началото още, когато другите се бяха прибрали, той се вмъкна на пръсти в стаята й. Ръцете му потреперваха, очите гледаха трескаво-неспокойни, той се усмихваше гузно и ослушвайки се към вратата, пристъпи и се опита да я прегърне. Тинка стана, прибра косите си, готова. Той рече да свали палтото си, забърка смутено в джобовете и оттам паднаха на земята две фотографни снимки. Мъжът се наведе да ги прибере, дигна се бавно, едва-едва, и когато обърна лице, в погледа му светеше някакъв влажен блясък. Той беше целият червен, като петното на бузата си, бързо облече палтото и седна на леглото до разсъблечената жена. Тя го погледна учудено, почака малко а после рече нетърпеливо:
— Е?

Той дишаше тежко, мълчалив и сгърбен, и двете картички в ръцете му трепереха.
Жената втори път се обади:
— Ха де!
Какво чакаш? Хайде, че ми се спи! Той въздъхна дълбоко, обърна се към нея и тихо рече:
— Легни си, Тинко!
Аз ще си ходя.
Тя кипва:

— Ама ти за подигравка ли ме имаш?

Той отново кротко я погледна и подаде картичките.

— Ти не се сърди, Тинко.

Karakash

Кадър от филма „Хотел «Централ»” (1982)


— Виж, тук съм аз с моята госпожа.
А пък това момиче — е моето момиче. Ученичка. На седемнадесет години.
Той млъкна за минута, сетне продължи:
Вземи — той сложи в ръката й сто лева, — купи си едни чорапи от мене. Не ща да смяташ, че Каракаш се подиграва с тебе. Ха, лека нощ сега! Спи си, спи!...
Стана прегърбен и се измъкна тихо от стаята.

Тя се опули, без да може да разбере нищо, сетне изведнъж й стана смешно, прибра парите и си легна.