Konstantin Konstantinov: Den po den (del 3)


Move the mouse pointer over any sentence to see its translation


На другата вечер в една от стаите, дето бяха двама от търговските пътници заедно с един мелничар, погражданен селянин, имаше веселба.
Момчето от кръчмата тичаше с шишета вино. Попето и Лалю играеха карти на пари, Каракаш гледаше играта и пушеше с камъшеното си цигаре, а едрият мелничар, зачервен от пиене, седнал на едно от леглата между Тинка и Ленчето, прегръщаше и двете. По едно време Тинка изпищя и скочи, почти разплакана:
— Стига, бре, стига, казах ти!
Посиняха ми месата вече!...
— Тук, мари! — викна мъжът.
— Плащам и за виното, и за тебе! Ела сам тука!...
— Не ти ща ни парите, не черпнята!
Върви при жена си на село!...
Тинка беше запретнала ръкава си и показваше една голяма синина над лакътя.

Каракаш се обърна към пияния мъж:

— Чувай, Нено, недей така момичето...
Я погледни!... Мислиш — не я боли?...
— Сус!
— скочи пламналият мъж и хвърли чаша отгоре му.
Намесиха се другите, пристигна стопанинът отдолу.
Тинка избяга в стаята си и се заключи. Оставиха Ленчето да успокоява буйния мелничар.
Тая вечер Тинка я запомни.
Оттогаз Каракаш й стана съвсем свой човек, макар нищо повече да не се случи. Мина доста време. Той идваше в града, оставаше няколко дни, заминаваше. Последния път на тръгване се отби при нея.
— Да ти обадя нещо, Тинко.
Виж какво. Искаш ли да се махнеш оттука ? Таз работа не е за тебе, ти си добро момиче.
Тя го погледна, помълча, после се засмя лошо и мръдна два пръста до главата си:

— Ти, Каракаш, с всичкия ли си?
Къде посем-сега ще вървя аз?...
— Ти кажи само — искаш ли?...
Другото — моя работа. Ще се нареди. Наесен мой братовчед отваря дюкян за трикотаж в Русе. Трябва му човек да разбира от занаята. Верен човек. Ти си добро момиче, познах те аз тебе. Ще те наредим в магазина. Почакай само още малко. Като дойда наесен за панаира, ще те водя оттук — право на Русчук...
Той я тупна по гърба, ухили се с ръждивото си небръснато лице, пое чантата и затропа по стъпалата.

Минаха месеци — един, два, пет.
Всеки нов беше по-дълъг от миналия. Понякога на Тинка й се струва, че това го е сънувала — никога тя не е мислила, че я чака нещо друго. Животът и по-рано, и сега винаги е бивал един и същ. Как така изведнъж всичко ще се промени? И все пак тя знае, че Каракаш не я излъга. Друг път дори си представя малко дюкянче с трикотажи в чужд град, дето никой не я познава, тя зад тезгяха, а в заднята стаичка шум от плетачната машина, тоя познат, приятен шум, който беше забравила. В такива времена тя отива в стаичката си, ляга, затваря очи и й се ще да плаче и да се смее едновременно. После върши всекидневната си работа като в полусън, не се сърди, не се пазари дори с най-лошите клиенти, търпи с унесена усмивка в големите си кротки очи на млада телица.
На следния ден дъждът престава.
Градчето се оголва — вехто, посърнало, като че изгнило. На панаирския мегдан привършват работата; нареждат стоката, гласят люлки, в разпънатия шатър на цирка коват нещо, мучат гладни говеда, разпрегнати до колята. Всичко е просмукано от студена влага, изглежда по-сиромашко и по-тъжно, но врявата и движението растат. Тинка на два пъти отскача нататък, цапа из локвите, гледа бараките, вагончето зад цирка с комин, който пуши, обикаля из улиците. Не я свърта никъде. Довечера Каракаш ще пристигне! Тия три дни тя ще има много работа, хотелът е претъпкан от гости... но това е за последно. След три дни — дюкянчето с провесени отвън пуловери, блузи и жилетки... Друг град, друг живот, който тя въпреки всичко не може да си го представи никак...
Привечер пристига Шейтана, пътник на анилинови бои, помръзнал, но шеговит, както всякога.
Млад, спретнат, с тренчкот и ръкавици. Глътва едно след друго два коняка, разтърква ръце и се навежда към Тинка:
— Как сме, госпожице Тинке?
Едно коняче за компания ?
Чукват се.
Младата жена пита и него:
— А бе, де остана Каракаш?...
Всички пристигнахте вече, само него го няма...
— А, мосю Каракаш Червений ви интересува?
Спокойствие. Иде с автобуса през Балкана. Вчера заран се видяхме. Пременен — купил си ново сетре с котешка яка!
Тинка се качва в стаята си, преглежда още веднъж сгънатите в платнено куфарче дрехи.
Вечерта неусетно преминава в нощ. Долу ехти от врява и тропот. Тук, в една от стаите, се е разположила отделна компания— търговци на дървен материал и на говеда. При тях е Ленчето, курдисали са грамофон и от време на време избухват залпове смях.
— Ти не се сърди, Тинко.

Lenche

Кадър от филма „Хотел «Централ»” (1982)

Ленчето вече два пъти иде да я вика — искат и Тинка да отиде при тях.
— Хубаво де, ще дойда,..
Нека се нахраня и ще дойда... — отвръща намусено тя. Чоголно й е нещо тая вечер. Не й се щат нито приказки, ни шум, ни пияни мъже.
Тя слиза до кухнята, хапва на крак един залък, наднича веднъж-дваж в ресторана и се помайва.
По едно време в ресторана влиза изкалян стражар, спира до масата, дето вечеря приставът, и докладва нещо с угрижено лице. Другият изведнъж става, сбърчил вежди, и пита високо:
— Балканският автобус ли ?
Има ли убити?...
— Тъй вярно, господин началник — трима души.
Пътят се сринал на завоя, при шестнайсетия километър. Двама убити на място — едно дете и онзи, пътникът, евреинът Каракаш... Третият почина, като го извадихме...
Полицаите излизат веднага.
В ресторана глъчката затихва. Тинка се обляга на стената — всичко изведнъж се залюлява, ушите й пищят, пищят, нищо друго вече не чува. Не чува нито вайканията и цъканията на хората наоколо, нито тропота от горния етаж, нито Ленчето, която е изтичала да я вика наново. Чува най-после съдържателя, който я клати за рамото и дума:
— Ама ти оглушала ли си, мари?...
Викат те горе пасажерите.. , сърдят се хората... Какво чакаш тука?...
Тинка го гледа с празни очи, не мърда, не отговаря.
После той я избутва към вратата на кухнята и тя тръгва през двора, като се клатушка. Напипва парапета на стълбата и почва да се качва бавно, със спиране на всяко стъпало, сякаш изведнъж краката й са станали куршумени, оправя, без да мисли, ластика на чорапите си и се упътва към стаята в дъното на коридора, отдето се чуват смехове и тракане на чаши.
1937