Emilijan Stanev: Kradecât na praskovi kap. 1(b)


Move the mouse pointer over any sentence to see its translation


Само колибата на полковника беше такава, каквато я оставих.
Бурени и жалки храсти я обвиваха като мрачна развалина. Почернелите керемиди на покрива бяха обрасли с жълти мъхове и сиви лишеи. Тя беше каменна, четвъртита, прилична на стар барутен погреб и тъй дълбоко вбита в земята, че човек можеше да стъпи на покрива й, ако приближеше откъм гърба й. Бе построена така, че задната й част потъваше в земята, докато предната се откриваше висока няколко метра. Хралупест орех с изсъхнали връхни клони хвърляше зелената си прозрачна сянка върху тая жалка купчина, цялата потънала в хлад и в роса. Никаква пътечка не водеше към нея и никаква човешка следа не показваше някой да е идвал тук. — Помниш ли полковника? — попита моят учител, когато се приближихме към към колибата.
— Колибата е същата — забелязах аз.

— А историята с жена му...
Нима си я забравил? Целият град говореше за нея.
Историята с жена му бях забравил.
Колкото за колибата, в моето въображение тя беше запазила по-големи размери. Как да не я помнех, когато беше служила на детските ми мечти за най-подходящото място, което населявах с всички магьосници и герои от приказките.
Един ден видях пред нея да стои една жена.
Бях дошъл да помародерствувам и когато се промъквах към старата зарзала на полковника, отежала от плод, натъкнах се на жената. Тя седеше на ниско столче пред вратата, облечена в светлосиня рокля, с широки ръкави, през коитоизлизаха нейните ослепително бели, разголени ръце. Къдравата й коса, златиста и буйна, лежеше разчесана в скута й. Седеше неподвижно, замряла в съзерцание. Всред тишината на старата колиба, сред този пустош и глухота тя приличаше на привидение. Когато я видях, обзе ме ужас, сърцето ми сигурно е престанало да тупти и мисълта, че тя е същество от неземния и магьоснически свят на приказките, скова волята ми. Неочаквано тя се обърна и видях очите й — дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и с тъга. Аз нададох уплашен вик и с всички сили избягах от нея. Докато тичах към града, разкайвах се, че не съм вярвал в съществуването на този прекрасен и ужасяващ свят. Няколко пъти се спирах, изкушаван от желанието да се върна и отново да я видя, за да се убедя, че тя е обикновено човешко същество. Когато стигнах вкъщи, разказах приключението на майка си.
— Тя е жената на полковника — каза майка ми, учудена от развълнувания ми вид.

Жената на полковника?!...
По-късно я видях да минава край нас и тя ми се стори пак така тайнствено красива със своята дълга тъмна рокля, с широкополата си шапка, с черните си ръкавици и съ сладостната миризма на парфюм, която оставяше след себе си.
Колкото до самия полковник, познавах го много добре.
От него се бояха всички, най-вече ние, децата, които често играехме край лозето му. Панически страх ни обземаше, когато чуехме металическия му глас да ни отправя проклятия и закани. Той беше шишкав, към петдесет годишен, плещест, късоврат, с плътно прилепнали към черепа уши, с остри, сиви очи и побелели коси, стригани алаброс. Тоя алаброс придаваше на главата му израз на рис.
Често го виждахме по Марно поле как инспектира обучението на войниците.
Войниците се вдървяваха, щом го зърнеха, подофицерите трепереха за частта, която обучаваха, офицерите се червяха или бледнееха, ако ударът с нож не излезеше достатъчно енергичен. Фелдфебелът, въоръжен с дълга върлина, на чийто връх набучваха парцалена топка, заставаше срещу войника, който държеше пушката си с натъкнат нож. И ако войникът не умееше да се брани, фелдфебелът го блъскаше немилостиво в гърдите или по лицето с върха на върлината. В такъв случай полковникът побесняваше — късият му врат ставаше апоплектично червен. Той се нахвърляше върху нещастния селяк с псувни, закани, плесници и след като излееше по този начин гнева си, наказваше го под оръжие. За него дисциплината беше сляпо и безпрекословно подчинение, а върхът на военното изкуство — ударът с нож.
Той беше донесъл от Русия покрай военните познания всички руски ругатни, за да хока с тях войниците, както и безкрайно благоговение пред царизма, чувство, което бе преминало и към “негово величество” Фердинанд Първи.
В 1912 и 1913 година беше се бил срещу турците и сърбите, които го раниха с шрапнел в горната част на бедрото. Оттогава бе полуинвалид, тъй като малко понакуцваше. През Европейската война беше назначен за комендант на града.
По него време градът беше пълен с пленници.
Грамадни коли сено и слама се издигаха на Марно поле, което служеше и за плацдарм на войниците. Складове с храни се намираха из старите търговски изби и магазини. По окопите работеха пленници, повечето сърби и румънци. В лагера на запад от града живееха русите, които се ползуваха с особено благоволение и симпатии, французите, италианците и англичаните, които не работеха нищо.
На полковника беше поверена тая разноцветна пленническа маса.
Той презираше румънците и диво мразеше сърбите, “коварните и подли съюзници” от Балканската война, които го бяха ранили и провалили военната му кариера. Инвалид и вече застарял, той започна внезапно да се грижи за имота, останал от баща му, разчитайки един ден да построи тук вила и окончателно да се оттегли в нея на старини. И твърде често идваше да провери как върви прекопаването или пръскането на лозите. Със селяшка пестеливост и скъперничество държеше сметка за всяка похарчена стотинка. На съседите беше омръзнало да се карат и да се съдят с него. За един случайно хвърлен камък край синора той вдигаше скандал и заплашваше съседа си с бой.
— Беше недостъпен за нас, обикновените хорица, с които се държеше господарски — разказваше моят учител, който ми припомни тая история.

За да направи и имота си недостъпен, заповяда на ординареца да прекара между бодливия тел, с който бе обградено лозето, тънка цинкова жица, привързана о звънец, скрит в дрипите на едно чучело, изправено там да плаши свраките и косовете.

Тъй като старата колиба беше нехигиенична, та полковнишата предпочиташе да летува у свои роднини, недалеч оттук, ординарецът пазеше лозето до неговото обиране.
Тоя ординарец беше висок, мършав селянин, отскоро останал вдовец, с мижави очи, които напомняха очите на светец, с кафяви мустаци, увиснали като царевични бради над тънките му устни. Мълчалив и затворен в себе си, той ходеше като лунатик и сляпо изпълняваше заповедите на полковника. Ако не беше ординарец, сигурно би станал калугер и също така робски щеше да служи на владиката, както сега служеше на полковника.
В края на лятото през осемнадесетата година градът пламна от коремен тиф.
Небивала суша изгаряше земята. Напеченият от слънцето град потъна в прах и миризми. Скалите, върху които е застроен, излъчваха топлина дори през нощта, като стени на пещ. От полупресъхналата река идваше тежка миризма на тиня, а в старите дървени къщи се навъдиха множество хлебарки. Чешмите се пущаха за няколко часа и веднага след това се спираха. Край водата ставаха свирепи сбивания между жените, които слагаха от вечерта разни тенекии и смачкани съдове, за да създадат по такъв начин някакъв ред. Градът замря, вцепенен под бледосиньото прашно небе. По обед той се губеше в мараня, разсичана от погребалния звън на петте черкви. Дюкяните се отваряха само за няколко часа. Хората престанаха да се ръкуват; пиеха преварена вода, миеха ръцете си с разредена карболова киселина и се изселваха в лозята. Всички забравиха приближаващия се неизвестен край на войната, глада и своите близки на фронта. Епидемията взимаше застрашителни размери — в пленническите лагери имаше случаи на холера, донесена от пленени колониални войници.
Тогава полковникът избяга с жена си тук, в старата колиба.