Emilijan Stanev: Kradecât na praskovi kap. 5


Move the mouse pointer over any sentence to see its translation

5
Към края на седмицата задуха топъл и сух вятър.
Той сякаш идваше направо от пустинята, далеч от юг, носеше се ниско над земята и не водеше по небето нито едно облаче. Дълги ивици прах сочеха скритото между дърветата шосе и се разпръскваха на облаци из околността. Лазурът на небето потъмня и в сухата обилна светлина се промъкна нещо болезнено и неспокойно. Повехналата растителност придоби сивозелен, прашен цвят, оределите листа на дърветата трептяха непрекъснато под напора на горещата вълна, която се носеше със свисък край колибата, а по трема се гонеха и шумяха обрулени от ореха листа.
Елисавета се чувстваше като болна.
Измъчваше я главоболие, необикновена нервност изпълваше цялото й същество. Вечер луната я вълнуваше, нескончаемото движение на горещия въздух я потискаше и замайваше.
Сега лежеше в полутъмната колиба и се опитваше да чете.
Ординарецът пак беше за вода и тя бе сама. Четеше разсеяно “Пътуването на Гъливер”, раздразнена от плачевното скърцане на единия от капаците, чиято лека сянка минаваше по белите страници на книгата.
Изведнъж й се счуха стъпки, като че някой ходеше край колибата.
Тя се повдигна от леглото и се вслуша. През шума на вятъра слухът й различи бавни, неуверени стъпки на човек, който обикаляше навън... Тя отхвърли одеялото, спусна босите си крака в пантофите и седна в леглото.
Върху светлия, рязко изрязан фон зад отворената врата се мярна сянка и миг след това там се показа пленникът.
Кимна й с глава и нещо проговори... Тя усети в гърдите си лека болка. Ръката й се повдигна и прихвана широко отворената яка на тънката блуза. Гледаше го вцепенена, изненадана от внезапното му появяване. Необаквано той се отдръпна от вратата и там не се виждаше вече сивозеленикавата униформа, нито мургавото му лице.
Тя остана на мястото си с широко отворени зеници, като дишаше трудно и все още държеше яката на блузата си.
Мина й през ума, че е видяла призрак, и цялото й същество се напрегна да чуе стъпките му вън. После, без да откъсва погледа си от вратата, облече пеньора и бързо се озова в трема, изплашена, че не ще го намери. Но той седеше на пейката и я чакаше. Щом я видя, трепна и се изправи да я посрещне.
Тя тръгна към него, топлият вятър се блъсна в тялото й, обля я като гореща, сладостно-замайваща вълна и отведнъж с необикновена острота съзнанието й бе пронизано от мисълта, че е сама с тоя непознат мъж в изпълненото с движение и шум пространство.
Стори й се, че върви към него насън и че няма воля да се владее. Тя каза нещо несвързано, смутено се усмихна и неочаквано му подаде своята малка бяла ръка. Той я взе, наведе се и я целуна. Елисавета видя черната му къдрава коса да се доближава до гърдите й.
— Помислих, че сте... забравили — каза тя, като изпусна местоимението “ме” в последния момент, когато то беше в устата й.

— Исках да дойда, но не можеше — отговори той, бъркайки ударенията и удължавайки гласните.

— Ние ви чакахме... с жената на учителя край пътя, да ви видим.
Вие не се ли прибирате с другите пленници?
— Не, аз работя в лагера — каза той неохотно и тъмните му вежди леко се намръщиха.

Настъпи мълчание.
Те стояха изправени един срещу друг. Топлият вятър се блъскаше в тях, като прилепяше нейния пеньоар към тялото й и разтваряше краищата на дрехата, тъй че откриваше облите й колена. Гъста червенина заливаше лицето й и тя избягваше погледа му. Отбруленото от зарзалата клонче падна на косата й.
Той я гледаше със светнали очи и тя чувствуваше погледа му как я обхваща и замайва, както я замайваше и раздвиженото от вятъра пространство.
Нейният смут растеше и ней се струваше, че изгаря от срам. Мисълта, че е сама с непознат мъж, отново я прониза и в същия миг волята й се върна.
— Почакайте — каза тя и почти изтича в колибата.

“Какво правя аз, боже мой? — извика в себе си тя.
— Какво става с мене днес, луда ли съм? Да му дам бутушите и да се маха.”
Нейната гордост й помогна да се опомни.
Измъкна сърдито ботушите изпод масичката и като придаде на лицето си спокоен и малко строг израз, излезе навън.
— Тези ботуши са за нас — каза тя сухо.

Той я погледна изненадан и тя не можеше да каже от какво бе изненадан той — дали от нейния сух и спокоен глас, от промяната в израза на лицето й, или от ботушите, които му подаде.

Той ги взе, наведе очи и погледът му падна върху неговите жълти половинки.
Едва сега Елисавета забеляза, че е облечен в друга, здрава куртка и с износен брич, а над пробитите обувки караката му бяха грижливо увити със зеленикави навивки. Изглеждаше по-строен, по-висок и дрехите му стояха добре, макар че имаше вид на човек, излязъл от битпазарски магазин.
— Благодаря, много ви благодаря — каза той.

— Надявам се, че ще ви станат — рече тя.
— Те се на мъжа ми, но не му трябват.
— Къде е вашият мъж? — попита той.

— В града... той е чиновник.

Пленникът я погледна насмешливо и тя остана с убеждението, че схвана лъжата й.

— Вие защо сте сама?
Нямате ли деца?
— Не — каза тя, — нямам деца.

Той размахваше леко ботушите в ръката си и внимателно я гледаше с големите си очи.
Изведнъж каза: — Зная вашия мъж, аз го познавам. Той е комендантът на града.
— Кой ви каза това?

— Научих.
Питах в лагера войниците... Вие сте негова жена, защо криете?
Тя помълча смутено, преди да отговори:

— Защото той е много строг с пленниците...

— Но вие сте толкова добра.

— Трябва да бъдете много внимателен, когато идвате тук — забеляза тя.
— Не съм всякога сама.
— Зная.
Имате ординарец и слугиня.
— Откъде знаете?

— Шпионирах.

Тя се разсмя развеселена.
Той я гледаше сериозно като сърдито момче.
— Аз идвах на другия ден, след като ме хванахте в лозето, но вие не бяхте сама.
Тогава видях ординареца. Той седеше на пейката и подостряше един кол.
— Излагате се на голяма опасност — рече тя, вече успокоена от разговора.— Искате ли да похапнете?

— Ако ми предложите, няма да откажа.

Тя се върна в колибата с щастливо изражение, освободена от своята несигурност и смут, отряза парче хляб, взе буца сирене и ги уви в един вестник.
Наближаваше времето ординарецът да си дойде и трябваше да предупреди пленника да си отиде.
“Мило момче” — каза си тя, когато тръгна навън, понеже си спомни неговия укоряващ поглед, с който я гледаше преди малко.

Даде му пакета и го предупреди, че ординарецът може да се върне всеки момент.
Той се сбогува и бързо тръгна по пътечката край лозето.
Елисавета го изпрати с поглед до зида.
Оттам той махна с ръка за сбогом. И тя му отговори със същия жест. Той се прехвърли през оградата и изчезна и тя изведнъж почувствува своята самотност. Влезе в колибата, легна по очи върху огромното легло и така замря. В главата й нямаше никакви мисли, нещо потискаше душата й, като да беше изпълнило цялото й тяло, и тя усещаше необикновено странно и силно членовете си. Под спуснатите й клетки стоеше образът на пленника и я гледаше настойчиво с тъмния си поглед, който я вълнуваше.
“Може би не ще дойде повече — помисли си тя и тая мисъл извади ума й от това вцепенено състояние.
Тя я изплаши и същевременно я успокои. Пленникът беше узнал чия жена е. Нима щеше да има смелост пак да я посети? — По-добре, по-добре — повтаряше в себе си тя. — Днес аз съм луда. То се държи на времето... на тоя горещ вятър...”
Но тя знаеше, че той пак щеше да дойде, и това я изпълваше с радостна тревога.

Стреснаха я тежките стъпки на коня.
Тя стана от леглото. На прага беше застанал ординарецът.
— Какво има? — попита тя сърдито.

— Ако искате прясна вода, да ви налея.

През ума й мина, че е срещнал пленника с ботушите.
Войникът я гледаше подозрително и както й се стори, малко презрително. Сухото му лице се махна от рамката на вратата и тя го чу да гълчи стария кон, послушно застанал пред колибата с пълните саки на гърба си.
“И да е видял, не ще посмее да каже на Михаил” — каза си тя и реши да навести жената на учителя, защото не й се искаше да гледа тоя мълчалив и мрачен човек, който знаеше една нейна тайна...