Emilijan Stanev: Kradecât na praskovi kap. 6 (b)


Move the mouse pointer over any sentence to see its translation

Тя усети, че лицето й пламна. Той продължи с несигурен тон, гласът му бе пълен с трепет:
— Кажете ми, защо дойдохте тук, след като забелязахте, че ви гледам?
Аз ви гледах как шиехте цял час... Можехте да не идвате.
— Не исках да ви види слугинята.
И после да ви помоля да... да не... се излагате на тая опасност.
Тя го погледна плахо.
Лицето му беше придобило златист тен, под загорялата кожа се промъкваше бледност, очите му бяха пълни със светлина, а малките му ноздри леко потръпваха. Тоя поглед я изплаши. Никой не беше я поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед, в който нямаше никакво смущение и никаква прикритост. Стори й се, че го опозна в един миг и видя цялата му душа. И тя съзна, че отговаря на тоя поглед, без да иска, с цялото си същество, по един необясним начин, сякаш внезапният издиг на чувствата беше я понесъл като морска вълна. Трябваше да събере волята си да не се поддаде на това зашеметяващо внушение.
Погледна настрана, усещайки как дишането й се затруднява и как кръвта лудо започва да чука в слепите й очи.
Искаше й се да избяга от тия влюбени очи, които я магнетизираха и караха всяка клетка от тялото й да затрепти, да се спаси от тяхната светлина, но вместо да направи това, продължаваше да стои и да слуша какво й говори той.
— Трябва да ви виждам — чуваше гласа му, отекващ в самата й душа.
— Леко понасям всичко, когато мисля за вас... Тогава лагерът не ми се вижда толкова страшен и животът ми става поносим... Тия минути ми възвръщат вярата в живота...
Той изговори няколко думи на своя роден език, които тя не разбра, ала почувствува тяхната пламенна искреност.

— Не знам нищо за вас, почти не ви познавам — прекъсна го тя.

— Какво искате да знаете!
Аз съм само един пленник, който сам не знае какво е.
Тя чу своя глас да пита: “Нямате ли жена?” — и това я ужаси.

Той се усмихна и показа ръцете си с дългите голи пръсти.
Тя се смути.
— Трябва да си отида — рече тя и погледна към колибата.
— Слугинята ще се безпокои и ще тръгне да ме дири.
— Останете още една минута.

— Не бива.
Днес съм много заета. — Тя си спомни за роклята, която трябваше да ушие до вечерта. Тая мисъл тутакси я загрижи, нещо притисна гърдите й и помъгли светлината в очите й: “Нима за роклята? — помисли си тя. И отговори: — Не, не за нея, а за друго... За него. Утре той пак ще дойде...” — И пак усети тоя задъхващ страх да минава по тялото й като тръпка.
— Отивате ли си наистина?
— попита той, като взе ръката й.
— Да, трябва — Гласът й бе мек, топъл и загрижен.

Неочаквано той сплете пръстите си с нейните.
Сякаш електрически ток преля от него в нея. Тя усети другата му ръка на кръста си и се отдръпна, за да избегне тая опасна ласка. Но ръката му не се махна. Той я притегли към себе си и преди да се опомни, целуна я с жадни, трепетни устни...
Тя се изскубна от обятията му и избяга към колибата непохватно и бързо, изгаряща от срам, от страх и от възбуда, съ страшно пламнало лице и със същински вихър от мисли в главата.
И докато тичаше нататък между клоните и черниците, в ушите й ехтяха думите, които сякаш я гонеха: “Утре по това време пак...”