Emilijan Stanev: Kradecât na praskovi kap. 8 (b)


Move the mouse pointer over any sentence to see its translation

Той я изгледа изпод гъстите си вежди.
— Твоята старост все още е далеч.
Можеш да поживееш още малко безгрижно.
— Безгрижно?!
С тебе не съм живяла безгрижно — каза тя ядно.
— Тъй ли?
— Той се изви от стола и я стрелна с поглед.
Тя остана спокойна, загледана пред себе си.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се обърна и го погледна.
В погледа й нямаше нито сянка смущение. Очите й гледаха дръзко и зад привидното им спокойствие се четеше готовност за всичко. В един миг тоя поглед го срази, той отпусна рамене, но в следната секунда самочувствието му се върна:
— Късно го казваш, трябваше по-рано...
Прихваналото те е нещо...
Тя забеляза, че ординарецът стои на пейката и подслушва.
Дали тоя омразен човек не бе загатнал на мъжа й за ботушите?
Стана и влезе в колибата.
Там я посрещнаха тишината и мракът, които я отблъснаха. Поиска й се да излезе навън да се разходи, да остане сама с мислите си, по-далеч от съпруга си, който я дебнеше. Наметна плещите си с един шал, мълчаливо и бързо мина през трема и тръгна по пътечката към лозето. Полковникът я изгледа учудено.
Вървеше бавно, като се вслушваше зад себе си.
Край нея се тъмнееха лозите в гъстите правилни редици, над тях като черни облаци се надвесваха дърветата. Под слабата звездна светлина пътечката се белееше напред и се губеше нагоре, към вилата на учителя, където един фенер осветяваше асмата в двора. Елисавета видя семейството да вечеря, чу разговора и дрънченето на приборите.
Тя се отклони от пътечката, тръгна през черничевата гора и се озова до липата.

Под дървото се белееше вестник, останал от през деня, когато двамата бяха тук.
Тя го взе и го смачка на топка и ръката й усети вътре няколко трохи и една кост от печеното месо, което бе донесла. После седна на същото място, където бяха стояли днес, и погали омачканата трева. Ръката й усети сухата лъскава твърдост и това усещане я накара да изтръпне. Цялото й същество приемаше смътните очертания на предметите край липата, стръкчетата трева, околните черничеви дървета, всяка педя земя от мястото, дето винаги беше щастлива. В паметта й изникнаха едни след друг спомените — думите, които си разменяха. Днес беше му загатнала готовността си да го последва и бе видяла щастливото изражение на лицето му. Той бе хванал двете й ръце и в радостен порив й беше описал насмешливо бъдещия им живот.
Един вик я накара да се стресне.

— Лизаа! — викаше мъжът й.
В гласа му личеше сърдита загриженост.
Тя не се обади и той отново я повика, тоя път вече обезпокоено, с високи нотки в крайната гласна.
Тя стана и тръгна към колибата, докато той продължаваше да я вика и неговият глас идваше насреща й. Той я изпълни с нервност, със страх пред предстоящето и пред тайната й. Елисавета се обади и чу гласа му съвсем наблизо.
— Къде си? — питаше той.
— Къде си, че не те виждам?
Черниците му пречеха да я забалежи.
Не го виждаше и тя.
— Тук съм, ето тук съм — каза тя.

Двамата се търсеха като слепци в тъмнината.
Стана й страшно от това блуждаене из мрака. Тя излезе от дърветата, спря се в ливадата и каза ласкаво:
— Тук съм, Михаиле, ела насам.

— Къде ходиш, Лиза, защо не се обаждаше?

Тя го видя изведнъж пред себе си да израства из мрака.

— Исках да се разходя.

— Човек не може да разбере какво става с тебе.
Много се докачаш — каза той с тон, който показваше, че търси помирение и е готов да моли за него.
Тя не отговори и той продължи със същия оплакващ се глас:

— Какво удоволствие изпитваш да скиташ из тъмнината?
Сърдиш се от нищо и никакво. Може би аз те оскърбих, ала нали ти казвам, станала си особена.
И той я хвана подръка.

— Да не говорим за това — предложи тя.

— Все пак ти ми обясни...

— Какво?

— Е, тая промяна с тебе...
Защо си се затворила, защо си се отчуждила?
— Тъй ти се струва.

— Не, аз не се лъжа.
Има нещо, което криеш — настоя той.
— Ти си се променил!
Станал си нетърпим, мълчиш и гледаш изкриво. Аз съм си същата.
— Хм — каза той, като пристъпваше тежко и накуцваше с ранения си крак, — ти не си същата.
Ти си отчуждена от мене. Това виждам ясно... Пък аз не мога да бъда весел, когато работите не отиват към добър край. Кой знае какво ще стане наесен. Едва крепим фронта...
Тя не чу следващите думи, защото в главата й се появи мисълта: “Да, наесен... наесен кой знае какво ще стане, когато той си тръгне”
— и пак я обзе страх пред предстоящето. За миг й се стори, че не ще има сили, че пак ще остане тук, със своя съпруг, който сега я държеше за ръката. Сърцето й се сви от лошо предчувствие. То я разтревожи и помрачи вярата й.
— Да вървим по-бързо — настоя тя.
— Не ми е добре.
— Настинала си — отговори той и продължи да изказва опасенията и догадките си за изхода на войната, но тя не разбираше думите му.
Искаше да отиде по-скоро в колибата, да легне, да мисли и да прогони това предчувствие, което свиваше сърцето й.
Когато си легнаха, тя остана дълго време будна, със затворени очи.
Не искаше да гледа мрачната стая с ниския таван, да чува пухтенето на мъжа си, безнадедния и молещ стон на щурците, като че вечно щеше да живее така, между тия каменни стени, всред пустош и самота. Спомени от брачния й живот разкъсано изникваха в паметта й. Тя се озова мислено в къщата си в града, която не бе виждала цял месец. Всичко това я притегляше към себе си с цялото й минало, с всичко, натрупано през нейния живот. За да заглуши съмненията, Елисавета помисли за пленника. Само неговият образ я изтръгваше от безкрайната зависимост на миналото.
“Колко съм малодушна — каза си тя, преди да заспи.
— Тежко ми е, защото в себе си вече се разделям с миналото...”