Emilijan Stanev: Kradecât na praskovi kap. 9


Move the mouse pointer over any sentence to see its translation

9
Август бе към края, но горещите дни следваха еднообразни, прилични един на друг.
Само безросните сутрини бяха по-студени, като че смъртна хладина обхващаше земята. Над лозето прелитаха авлиги и техните слънчевоблестящи пера горяха като огън в бистрата светлина на утрото. В колибата ясно се усещаше студенината на камъка, миризмата на вар и на карбол се изостряше, лозето бе оголяло и в пазвите на пожълтелите лози се синееше гроздето.
Епидемията в града достигна разгара си и настроението на полковника бе все така лошо.
Той си идваше гневен, преглеждаше вестниците и с отвращение ги хвърляше. Малиновото правителство, на което се разчиташе, че ще заздрави положението, с нищо не се различаваше от това на Радославов. Офицери, дошли от македонския фронв, бяха му описали безнадеждното състояние на одрипялата и гладната войска, засилващия се неприятел, който след майската офанзива бе заел изгодни позиции на Яребична и оттам се готвеше да нанесе решителен удар. В тия критически дни германското командуване продължаваше да изтегля и последните тежки батареи, както и малките немски части, без да се смущава от неизпълнената военна конвенция, а чрез кондоминиума ограбваше Добруджа. Германски и австрийски влакове, пълни с храни, преминаваха безпрепятствено западната граница на страната, докато българският народ и неговата войска гладуваха. В тила корупцията и спекулата бяха достигнали нечувани размери, страшната скъпотия обиждаше дори офицерите, които можеха да купят с едномесечната си заплата само десет макари конци или една тенекия газ. В това време правителствените вестници се пълнеха с патриотични статии и позиви, министрите даваха успокоителни изявления и надежди за мир, а главната квартира тайно подготвяше офанзива с изтощените войници, които боси трябваше да атакуват заетите от неприятеля височини.
Полковникът не искаше да допусне поражението и душата му се бореше с отчаянието и злобата.
От това постоянно състояние ставаше по-суров и по-жесток. Ненавистта му към сърбите достигна своя пароксизъм и той не можеше да гледа спокойно пленниците, когато в измъчените им лица прочетеше надеждата и злорадството, че краят е вече близо. Между тях дисциплината бе отпаднала, режимът бе съвсем разхалтен, тъй като самите часовои започнаха да се държат нехайно и меко.
Той не ги жалеше.
Те трябваше да работят и да се чувствуват роби до последния момент, докато българската армия все още стоеше на фронта непобедена. Намираше им работа по складовете, по разбитите пътища, по още неразчистените от земетресението сгради из града, из чиито прашни улици те се движеха като мъртъвци, излезли от гробовете.
Неговото отношение към гражданите се промени.
Беше видял митинга, свикан за протест срещу кондоминиума, на който митинг побелели мъже плачеха като деца — тъй дълбоко бяха оскърбени достойнството и гордостта на народа, бе изпитал същите чувства, същата мъка, скръб и гняв, но когато в края на митинга една жена от Варуша бе събрала малка тълпа от гладни съседки и бе хвърлила камъни в прозорците на кметството, той се изплащи, че може да се вдигне бунт. Заповяда да арестуват жените, които плачеха и проклинаха, когато войниците ги блъскаха из коридорите на комендантството, и написа заплашителна заповед към населението. Няколко дни след това постовите от железопътния мост хванаха някакъв скитник, който се беше опитал да постави на моста бомба. От тоя ден подозрителността и недоверието на полковника се изостриха. И ведно с растящия страх сприхавостта му достигна крайния си предел.
На всичко отгоре мародерствата в лозята зачестиха, изгладнелият народ ставаше по-дързък, по-крадлив и по-безогледен към всяка собственост — и една нощ от лозето обраха две лози.
Ординарецът пръв видя скъсания цинков тел, но не посмя да каже на полковника, докато последният сам не забеляза кражбата. Полковникът се разяри и още същия ден донесе от града една ловджийска пушка.
— Ще стреляш по всеки, който влезе в лозето — заповяда му той, когато му предеваше пушката.
— Аз отговарям.
Отново войникът започна да нощува в лозето под една от прасковите, където си беше построил нар.

Само Елисавета оставаше равнодушна към всичко това.
Тя следеше събитията по своему — ревниво четеше вестниците, внимателно изслушваше новините от съпруга си и се мъчеше да схване истинското положение на фронта. Денят, в който животът й щеше да се промени, приближаваше. В това съдбоносно очакване й се струваше, че не живее освен в часовете на нейните срещи, когато решението й придобиваше пълната си увереност. Тогава вярата й се повдигаше, самочувствието й се връщаше. Но понякога пленникът не идваше и тя ставаше нервна, неуверена и угнетена. В такива дни миналото отново придобиваше власт над нея, душата й се раздираше от двете противоречиви същества и тая вътрешна борба я разкъсваше, особено привечер, когато нейният копнеж ставаше неудържимо силен. Тя прекарваше нощта будна, разтревожена от хиляди мисли, от всякакви догадки и съмнения, задушавана от нарастващата мъка, която едва сподавяше в себе си.